Пипи дългото чорашче се превърна във Франкенщайн

Кошмарът на шведските детски градини и училища, комбиниран с "толерантност" и "спазване на правата на децата" води само до едно: тотално затъпяване.

В днешна Швеция хапчетата смалидон против порастване са заменени с противозачатъчни

Ангел Величков, Стокхолм

В началото на 70-те години в първи клас другарката М. ни изпитваше и ни пишеше оценки: син подпис като “слаб”, червен подпис като “отличен”. Скоро след това дойдоха истинските оценки по шестобалната система, със степени на поведение и от фатално значение за бъдещето на всеки един. В класните стаи владееше постоянен стрес и всичко се вършеше под страх от изпитване. Естествено, мразехме училището и обичахме всичко извън него. Носехме задължителна униформа и нас, момчетата, ни стрижеха, а момичетата – на плитки.

С днешна дата трябва да внеса известни поправки в някогашните убеждения, че строгостта на образователната система е непременно и пряко свързана с политически режим. Това просто не е така. Най-умното, което може да се каже по този повод е, че полезните неща обикновено са неприятни.
И Пипи беше с плитки, но рижи и съвсем неуниформено щръкнали! В условията на “победилия социализъм” чудатото шведско момиче “Пипи Дългото Чорапче” беше любимка на всички без изключение. Беше мечта.

Пипи е създадена и живее в Швеция някъде през трийсетте-четиридесетте години на 20 век. Към тази епоха принадлежи младостта на великата Астрид Линдгрен. Тогава страната, пощадена от войни, набира икономическа мощ, но още помни времената на бедност и лишения. Животът е спокоен, но и скован от лутерански ригоризъм. Хората се замогват, изгражда се солидна социална система, но с много труд. Обществото се радва на мир и на почти нулева престъпност, но това е резултат и от все още съществуващата провинциална затвореност.

Детството е безметежно и радостно, лета с безкрайни светли дни, когато и със затворени очи виждаш нацъфтели поляни и езера. Но щом започне училищният делник, в онези години всичко е ставало много сериозно… И е имало, както у нас, изпити, униформи, оценки, а също и наказания. Строгостта на училището е била в пълен унисон със суховатите семейни порядки. Вън от всякакъв политически контекст, нашето детство в много отношения си прилича с това на Томи и Аника…

Пипи се появява като една мечта и в тогавашна Швеция - с пожеланието не да стане действителност, а само да бъде нейна вдъхновителка. Пипи е и вътрешен коректив, когато съществува рискът личността в една еснафска, самодоволна среда, да се задуши от конформизъм и да принесе завинаги детството си в жертва на материализма.

Ако обаче Пипи стане реалност, изкопирана буквално по прототипа, тя се превръща във Франкенщайн. Добрата Астрид, Бог да я прости, никога не би пожелала нейното литературно чедо да напусне жълтите корици и да тръгне по улиците на модерния Стокхолм или да седне на един чин с днешните шведски деца като образец за пряко подражание. В началото самата тя е била изпълнена с основателни опасения, че обществото няма да приеме лесно този образ, намиращ се в разрез с представите за правилно възпитание. Затова писателката поетично и мъдро е вложила в своята героиня едно свято желание, изказано нарочно с граматическа грешка: “Никога да не порЕсна”! Пипи по дефиниция не трябва да порасне, тя трябва завинаги да остане дете, за да не се превърне във възрастен инфантил. Право да пораснат имат само нейните приятелчета, порядъчните Томи и Аника. А споменът за Пипи само ще стопля и пречиства душите им, и ще ги предпазва никога да не се вземат прекалено насериозно, защото това изсушава личността.

Уви, в Швеция, страната на истински победилия социализъм, днес се случва онова, за което голямата писателка едва ли е помисляла. Съвременната образователна система боледува от странен синдром: мечтателен буквализъм. Някой се е натоварил с отговорността да направи детските мечти всекидневие, да сведе идеала за детското щастие до равнището на бита, дори и да го превърне в битовизъм. И е успял, с големи финансови възможности, разбира се.
Резултатът от всичко това е неочакван. Неотдавна на първите страници на шведската преса се появи тревожна информация, че всяко трето дете в страната в предучилищна възраст е със симптоми на психически увреждания. Причината е не друго, а детската градина!

Тревогата дойде от Германия, където шведската образователна система е била дадена като отрицателен пример в едно авторитетно публицистично телевизионно предаване. Тукашните медиите не можеха да не реагират, а съответните експерти – да не изложат своите аргументи и недотам убедителни възражения.
Ако има място, подобно на рая, това са детските градини на Швеция. На двайсетина деца се полагат по няколко учителки. Битовите условия, интериорите, оборудването, играчките, храната, грижите – всичко е безупречно. От нищо не се пести. Колкото до отношението, безсмислено е да се убеждаваме, че то е меко казано хуманно. Зачитането на детските права в Швеция е ценност, издигната в култ.

И оттук именно започва едно недоразумение. Постепенно се е стигнало до убеждението, че детето трябва да изживее детството си в такова крайно безгрижие, което ние на Балканите наричаме слободия и безхаберие. То не трябва да бъде занимавано почти с нищо, само с най-елементарни игри и познания, за да не се преуморява. Умората и усилието могат да помрачат детството. Пълната свобода може да се ограничава само когато стане опасна за здравето и сигурността. Една единствена цел: да бъде винаги страхотно весело и забавно. Пипи Дългото чорапче да оживее в ежедневието. Чудесно…
И наистина щръкват плитки и се размъкват чорапчета. Любимите игри, приказки и песнички са за призраци и таласъми, защото така е най-весело. Безцелно лутане из помещенията. Настава глъч, но всъщност – хаос. Детското творчество е по-скоро спонтанно, отколкото подчинено на някаква програма. До предучилищна възраст не се научава много повече от цифрите от 1 до 10 и някои буквички.
Но се оказва, че детската психика не е готова да понесе този вид свобода. Тя реагира по своему. И след време, в към края на годината, виждаш умора, отегчение, вялост в много детски погледи. В дълбочина нещо се случва. Децата имат остра нужда да им се каже “не”, да им се определи граница на “може” и “не може”, малко по-тясна от тази, която просто осигурява физическата безопасност. А няма кой, понеже всички са на тяхна страна…

Тази пипидългочораповщина продължава и после, в отделенията, където бележки и високи изисквания няма. Децата седят по пода, с учителите се говорят на ти и на малко име. Няма единно изучаване на повечето предмети, то зависи от избора, способностите и амбициите на отделния преподавател. За да е весело и да няма напрежение, за да не се претоварва детската нервна система. А тя така или иначе продължава да се претоварва с незаетост и празнота, в която ги заварва пубертетът. Заварват ги и относително високите изисквания на гимназията, където изведнъж се въвеждат оценки, изпити, тестове. Но вече са пропуснати първите 2х7=14 години.

А Пипи продължава да шества през поколенията – вече пораснала, въпреки волята си и въпреки волята на своята авторка. Това, че не е много образована, както и в книжката, не и пречи да е достатъчно богата. Ако не с чанта с жълтици, то със социалната каса. Хапчетата смалидон против порастване, приличащи досущ на грахови зърна, отдавна са заменени с противозачатъчни.

Томи и Аника обаче ги няма, те са завършили колеж и се занимават със сериозни дела. И Пипи е самотна. Не се е научила нито да общува, нито да е по-обаятелна в света на порасналите, към който вече принадлежи. И главната й цел в живота е да продължи на всяка цена да бъде оригинална и различна. Но към 40-те това се превръща само в една изтъркана униформа. Просто не върви цял живот да си безцеремонен, небрежно облечен и да ходиш назад. Това е симпатично до време, някъде в детството. После, ако не си го надживял, става личностен проблем.

Швеция е страна със завидно дебел среден социален слой и с печално дебела посредственост. Но, тя е и страна с изключителен елит в почти всички области на човешката дейност. Въпросът е, къде се образова и възпитава той, след като частните училища са много малко и те също са жигосани от
общообразователната система?

Във френските, немските и английските средни училища, разбира се! В тях се постъпва още от детската градина. Не заради “богатството да научиш още един език”, а заради възможността да се спасиш от собствената си образователна система. Те се водят частни, но благодарение на държавните субсидии таксите са достъпни за всички. Затова пък се чака ред с години. Някои записват децата си веднага след раждането, за да постъпят, примерно, в предучилищната паралелка към френския лицей. Защото там има изисквания, известна строгост, критерии и здраво учене. Изпити и оценки. (Както в лошото старо време при другарката М.). След това техните възпитаници се оказват най-добре подготвени да завършат успешно висше и специално образование.
Един учител от същия този френски лицей в Стокхолм веднъж простичко го каза: “В шведските училища вече не се пише ръкописно, а с печатни букви. Децата не се учат да пишат слято. Това означава по-бавно писане, което пък означава по-бавна мисъл, по-бавно развитие. Ние не можем да се съгласим с това”.
Яд ме е на Пипи Дългото Чорапче, че не е удържала на думата си и е порЕснала така безотговорно. Но продължавам да обичам детството. Продължавам да обичам и Астрид Линдгрен.