Бих...... ако не ....... бях тръгнала за работа....

Особеностите на дъждовния есенен ден са от любимите ми загадки. Как става така, че само с един единствен оловен нюанс на безкрайния облак в небесната шир, сърцето подскача възбудено, а от душата започва да се лее музика на пърхащи в розови сърца талази?! Необяснимо....

 Необяснимо ми е защо днешната отвратително сива сутрин качи адреналина и го изля с особена ярост във вените ми!! Точно днес, когато бях готова да се начумеря като за последно и да изрева „Егати и гадното време!”. Защо се случва така, че когато най имам нужда от слънце в погледа, получавам трески...., а сумракът на стаята вкъщи ме изпълни със сладка топлина, блаженни мечти и настроение за нещо друго, несъвместимо с работата.

 Напук на или май именно заради небрежно ръсещите се капки дъжд навън, аз реших да потичам в парка. Казах си „Ако завали силно, се прибирам!” и нали съм си овен според „звездите ми го говорят”, знаех че няма да се прибера дори и потоп да се изсипе. Когато вали, алеите в парка се застилат с необикновени светли и тъмни шарки – редуващи се мокри и сухи участъци. Първите огнени листа вече са по земята и окъпани от дъжда дъхат на земя, въздух, живот и ..... още нещо – кой не иска да се търкаля всред есения листопад?! По възможност не сам...... Човешките лица тази сутрин са скрити под чадъри и слава богу.... А лайното на многообичан и обгрижван домашен любимец, което настъпих петък, се беше разнесло... из цяла София предполагам.

 На изток слънцето води неистова борба с тежкия облак, но надмощието е на страната на „дъждоноско”. Капките засилват своя танц по раменете ми и сякаш ставам по-лека. Солена вадичка „опарва” устните ми и разбирам, че съм жива, че дишам, че се движа, че мога още и още, щом мога сега!

 Първите глътки въздух след интензивното тичане са най-трудни. Но са едва 2-3 такива. А после идва невероятното облекчение и усещането, че най-доброто предстои. Обикновено е така! Не и днес, разбира се. Защото, когато топлината на стаята и приглушената светлина в нея ме прегърнаха, разбрах, че искам да се върна обратно в леглото. Под завивката. В унеса на красиво-пикантни усещания....

 Домашният „лигър”, разбирайте котка от най-обикновените, пасторално се беше свила на геврек на дивана. Почти видях една камина с палав огън в нея, дебела овча кожа върху земята и „бедното, малко котенце”  Пухи, което е заело де що има място върху й ..... Замириса ми на мокри борови иглички и чух потропвания на дъжда по добрата стара дървена дограма .....

 Днес понеделник ли е или полудявам?! Защо, по дяволите, съм в такова ..... дяволито настроение?! Как сега да се оправдая в офиса, че нямам кондиция за работа?! Боже, та усмивката ми току стига до челото....

Все пак бих предпочела да се пъхна под горещия душ и да остана там докато кожата ми се зачерви и почна да дишам на пресекулки. После съвсем бавно да заменя всяка капка вода по тялото ми с бадемово масло с аромат на канела и да се предам...... на пухената завивка в моето легло. Знам, че ще чета, а погледът ми настойчиво ще бяга над книгата по посока на бързо движещите се облаци. Толкова е красива тази тяхна игра.... сив нахалник подгонва бяла дантела. След тях оловна лелка залива всичко с много мрак. И нищо неподозираща напуска победена арената на своето изкуство, избутана от най-красивия и напет памукоподобен облак – бял и чист като пролетно цветче. И така цял ден – едни облаци остават по-високо, но други любопитни като деца слизат ниско и раздират дрехите си на острите върхове на Витоша. Вятърът ги повежда във вихъра на един общ танц, от който се раждат човешките фантазии.... Моите мечти.... Бих поспала, подкрепена от мощното мъркане на Пуха.... Бих правила и други неща.... Всъщност бих направила всичко, за да запазя това есенно настроение завинаги в съзнанието си. Бих...... ако не ....... бях тръгнала за работа....