Вяра. Вярата. Тя и любовта

Има толкова много лица, че дори не мога да ги изброя. Има толкова много лъчи с надежда, че не можеш дори да ги видиш отделно. Там. Докосват те, обливат те в светлина и дават надежда и на теб. Тя. Вярата. И те.

Те. Парченца от пъзели, намерили своята точна половинка. Тази, с която си пасват. Клик. Онова клик. Точно на мястото, която им принадлежи. И тогава ги възприемаш като едно цяло и дори не може да си представиш да ги видиш отделно. Защото дори да не са, те пак са едно цяло. Дори десетките, стотиците, хилядите километри не са ги плашили. Времето не ги уплаши. Пречките, трудностите.

Защото когато нещо е предопределено да бъде, то ще е. И е нужно само търпение. А те го имаха. И го имат. Въпреки хилядите думи „не ги разбирам“, „как това е възможно“, „не може да е така“, „абе, това няма да се получи“. Сигурно са ги чували, знам. А аз просто им се възхищавах. На вярата, на желанието и на огъня, който поддържаха.

За смелите крачки. За тъгата и самотните дни, докато дойде времето, в което да преодолеят всичко. Времето, мястото, обстоятелствата. Но те го направиха. Благодаря. Благодаря ви, защото вие давате надеждата и на мен. И не само. Давате я на всички около вас. Излъчвате хармония. Идилия. Уют.

Обичам тази дума. Три малки, изчанчени буквички, които значат толкова много. Уют! В уханието на загрятата фурна, в топлината, идваща от нея, в меката приглушена светлина. Баси, проклетата фурна носи уют!:) Неоправеното легло. Топлото кафе. Леко открехнатия прозорец, през който вдишваш свежият въздух отвън. Да си бос.. и да усещаш. Да се вглеждаш и да грееш. Тръпчинки да се появят на бузите ти…

И заради вас, аз вярвам. Усещам, че вярвам. Благодаря!