Гестаповки в Народния театър

С благодарност поемам номерчето от ръцете на тази Майка Тереза и се отправяме към вратите. Там ми се налага да изчакам Петя за няколко минути. Докато небрежно си стоя, покрай мен минава една разпоредителка с папка в ръка и тъкмо да ме отмине, се заковава изведнъж на място и рязко се извръща към мен, гледайки ме с един такъв строг поглед. Аз, и рязкото обръщане, и погледът вече съм ги виждал преди броени минути и вътрешната ми аларма надава вой. Въпреки, че съм вцепенен, се опитвам да си придам небрежен вид, разсейвайки се със орнаментите по тавана.
- Не можете да влезете с тази раница вътре. Трябва да я оставите на гардероб.
Поглеждам я небрежно с невинен, питащ поглед.
- На вас говоря –продължава тя. - Внасянето на раници е забранено. Трябва да я оставите на Гардероба.
ГАРДЕРОБА!? О, не! Само не отново Гардероба! Пред опасността да се върна обратно там, ме полазват тръпки и решавам този път да дам отпор.
- Това не е раница – заявявам й категорично аз. – Нещо сте се объркала.
- Много добре виждам, че това е раница! Вие на сляпа ли ме правите?!
Усещам надигащи се метални нотки в гласа й и знам, че това хич не е на добро. Една жена почне ли да ти говори така, значи е време да вдигаш белия флаг. Но вече се бях хванал на хорото и знаех, че в името на свободата ще трябва да го доиграя. Затова продължих:
- Това е модел дамска чанта, не виждате ли? Дамска чанта във формата на раница. Последен модел. На големина е колкото средна дамска чанта. Дамски чанти нали може да се вкарват вътре?
- Дамски чанти може, но за раниците има заповед на директора. Оставят се задължително на гардероба. Аз добре виждам, че това е раница.
- Но вътре са ми парите, документите, компютъра и куп важни неща. Не мога да ги оставя на гардероба. А и това си е направо дискриминация по полов признак. Жените могат да си вкарват личния багаж, а мъжете не!
- Това не ме интересува! Има заповед на директора и точка. Не може да нарушавате правилника за вътрешния ред! Не може всеки да си внася, каквото иска.
Тъкмо очаквах вече да започне да крещи „Хайл Хитлер” с вдигната ръка, когато Петя дойде и ние спокойно минахме покрай нея, влизайки вътре. Нацистката гневно изгледа петината дамска чанта, която е около 2,5 пъти по-голяма от моята раничка и отиде да съблюдава правилника за вътрешния ред на друго място.
- Много ли ме чака? –попита Петя, когато вече седнахме на местата си открая. – Да не ти беше скучно?
- А, не -отвърнах й небрежно аз. - Тук не може да скучаеш, с всичките тия...барокови елементи по тавана. Мога да ги разглеждам цяла вечер.
Бяхме в салона, въпреки заложените по входовете капани под формата на възмутени горгони и строги нацистки.

Както във всеки театър, предварително, диктор учтиво помоли всички ни да изключим мобилните си телефони. Лампите все още не бяха угасени и ние тъкмо чинно изпълнявахме молбата, за да можем да се насладим на пиесата, когато един учителски глас над нас строго произнесе:
- Айде вече да изключим джиесемите, а...?
Обърнах се и видях намръщена жена в ранна менопауза, с папка в ръка, която ни гледаше с една такава възмутеност сякаш извираща от дъното на душата й.
- И таблета! И таблета! –нареди ми отривисто тя.
Естествено, че и таблета, си помислих. Да не съм дошъл тук да чета, да сърфирам из мрежата... или да гледам кисели физиономии. Добре че пиесата започваше...

П.П. Не, това не се случи в някой провинциален театър преди 30 години, а на 1-ви март, 2014 г. в Народния театър „Иван Вазов”, където разпоредителките явно още живеят някъде в 80-те години на 20 век и понятието „любезност” е някаква непонятна патагонска дума за тях. С такова неприятно отношение до сега не се бях сблъсквал по другите софийски театри, където обикновено разпоредителите са учтиви и ненатрапчиви.

По-късно разбрах, че Петя, докато търсела тоалетната, без да иска влязла в тази за инвалиди, понеже по принцип си е зле с ориентирането момичето. Вътре били още две здрави и прави жени и когато тя разбрала, каква е тоалетната, се спряла на вратата и тръгнала да се връща. Зад нея обаче в миг се появила една гестаповка от театъра и със стойка във формата на буква „Ф“ заплашително запитала:
- Колко хора си мислите, че може да влизате тук?