Преди 30 г. – първите стъпки на инвитрото в България

Ето какво ни споделя той... 

 

 

Да, работя в областта на репродуктивната медицина от 1975 г., когато постъпих на работа като асистент на проф. Стоян Докумов, който е основател на акушеро-гинекологичната ендокринология в България.

 

След раждането на Луиза Браун през 1978 г. постепенно светът полудя по новата методика с последователи и горещи отрицания. Независимо от анатемите и негативните коментари в пресата тогава, в специализираните научни издания се публикуваха нови и нови подробности по методиката и беше известно, че през 1984 г. само в САЩ има открити над 400 центъра за инвитро оплождане. Беше ясно, че това е метод за лечение за инфертилитета с голяма ефективност. Тъй като връзката с гинекологичната ендокринология и инвитро технологиите e много тясна, започнах през 1982 г. да включвам темата инвитро фертилизация в курсовете за следдипломна квалификация в Национален институт по ендокринология, геронтология и гериатрия (НИЕГГ) като четях тази лекция. Интересите ми тогава бяха изцяло теоретични.

 

В Медицинска академия в същото време през 80-те години беше създадена специална комисия за осъществяване на инвитро оплождането, като различните фази или моменти на методиката бяха разделени с участието на определени хабилитирани лица. Например лапароскопиите ги правеше проф. Мирков, стимулацията на яйчниковата дейност - доц. Спасов, биологичната част - доц. Живков, ембриотрансфера - доц. Божил Василев и пр. Разбира се, в програмата работеха и млади специалисти, двама от които междувременно защитиха и дисертации за инвитро оплождане при животни, още преди да се роди първото човешко бебе от инвитро оплождане в България. Много пъти съм споделял, че това беше лош път за развитието на една методика в България. Това беше пример за неправилно административно наложена задача, защото опитите с животни са правени вече и то от преди 50 до 100 години и нямаха никаква стойност. Просто трябваше двама специалисти да бъдат изпратени в западна клиника за един или два месеца и методиката щеше да бъде внедрена у нас. Но такива бяха времената тогава. Както споменах, комисията работеше в продължение на години, но раждане на бебе не се получаваше.

 

 

По това време в НИЕГГ имаше един стар апарат „Брюл и Кер“. Опитвахме се да продължим внедряването на ултразвуковата диагностика в гинекологичната практика. Този апарат пристигна в клиниката и за голямо мое щастие имаше ректален трансдюсер, който не се използваше от никого. С този трансдюсер се опитвах да видя яйчниците на пациентки с поликистоза или Щайн-Левентал. Понякога в зависимост на местоположението на яйчниците, това се отдаваше, а също така и ставаше възможна визуализацията на матката и от това изпитвах невероятна гордост. Опитвахме се също да пунктираме яйчникови формации по примера на специалисти в други специалности и така търсех съответните пособия за извършване на тези манипулации. Успешно пунктирахме яйчници като в пунктатите попадаха и яйцеклетки с обкръжаващата ги кумулусна маса. Работих в сътрудничество с много изявени лекари. Много често на гости в клиниката при мен бяха д-р Райна Бинева – специалист от І-ва работническа болница, д-р Стела Николова - ехографист в същата болница, и д-р Евелина Матеева от Майчин дом.

 

Изпитвах големи тревоги във връзка с пунктирането, защото знаех, че няма да ми простят и ще имам големи неприятности, ако стане неблагополучие. Тези пункции на яйчникови структури – кисти, доминантни фоликули и др. бяха нещо изключително ново за мен и въобще за гинекологичната практика и криеха много опасности от кръвотечения, възпалителни процеси и други усложнения.