Дария дьо Бове: Публичното изкуство е символ на демокрацията

Стефа Николаев, Streetlight, 2018, снимка: Marc Domage

3 / 7

Изкуството е навсякъде около нас, поне така са свикнали да казват хората. Но за да бъде това твърдение наистина вярно, са нужни усилия, както на художниците, така и на хората.

Така нареченото "публично изкуство" е част от живота на хората още от векове. През 70-те то става още по-популярно, като начин за демократизиране на арт изживяването. За него не са нужни галерии, а просто широки отворени пространства, където хората да се разхождат заобиколени от красота, достъпна за всички. През годините по улиците и парковете се появяват все повече и повече модерни творби, които често разделят обществото. Едни му се възхищават, други са недоволни.

Но къде се намира България в света, изпълнен с изкуство? Със сигурност отговорът на този въпрос не е лесен, но малки крачки се правят към това, светът около нас да се изпълни с красота. Такава крачка е проектът на Sariev+Markov, който има за цел да предизвика дискусия сред обществото и ще приключи с инсталирането на красива скулптура в София през есента. Тя ще бъде произведена от Марковстудио и разположена в градска среда, благодарение на Столична община и Френския институт в България.

По инициатива на Веселина Сариева  от междунарoдно признатата галерия за съвременно изкуство Sariev Contemporary, и Стефан Николаев - българският артист, когото галерията представлява и който вече е познат на арт сцената в Париж в България пристигна и главният куратор на парижкия музей Пале дьо Токио, Дария дьо Бове, която ще изнесе лекция във Френския институт, отговаря на въпросите "що е то модерно публично изкуство и има ли почва у нас"? Ето какво сподели тя пред Dnes.bg часове преди събитието.

Някога Робърт Морис зададе въпроса "Ако съществува нещо наречено публично изкуство, то какво можем да наречем частно изкуство?” Вие можете ли да му отговорите?

Не мога да отговоря директно на неговия въпрос, защото не мога да съм сигурна какво е имал предвид точно. Но аз не бих сложила черта между публичното и частното изкуство.  Това е по-скоро разликата между изкуството, показвано в местата, които са изградени за това срещу изкуството, показано в публичното, отворено пространство, където могат да го видят всички.

Влизането в галерия или музей е жест. И не всеки прави този жест, защото културата може да е плашеща. Хората се страхуват, че изостават от обществото, защото не разбират това, което виждат. Особено когато говорим за съвременно изкуство.  Но когато това изкуство се превръща в публично, то е пред очите ти. Ти пак може и да не го разбираш, но го виждаш, защото е за всички.

Как модерното изкуство се вписва в публичното пространство?

Може и да звучи глупаво, но публичното изкуство е най-вече свързано с материалите. Това, което показваш вътре, не би показал навън.  Арт инсталациите трябва да са от солиден материал, който може да оцелее в различно време.

Разбира се, не мислиш за един проект по един и същи начин, ако е навън и ако е в галерия. Трябва да се съобразяваш с различни регулации, защото в публичното пространство те са много.  Например, има един проект, който ние наричаме Nuit Blanche (Бялата нощ), който сега започва в няколко града в Европа. Той представлява една нощ пълна с изкуство навсякъде по улиците.

През 2016 г. го проведохме в Пале дьо Токио в Париж и се срещнахме с изключително много хора, всеки от които имаше свои правила. Но беше много интересно, защото вътре в Токио си правим каквото поискаме, но ако искаме да го направим извън него, се сблъскваме с много проблеми, за които дори не бихме помислили.

По същия начин с този проект в София на Sariev+Markov -  за да сложим произведение на изкуството някъде, трябва да го обсъдим с хората, които отговарят за публичните пространства. Дали локацията е добра, дали е безопасно, дали не представлява проблем за охраната му.

Казахте, че често хората не правят жеста да влязат в галерия. Ако поставим скулптура в парка, пред очите им, ще спрат ли да се замислят или просто ще я  подминат?

Всъщност, това няма значение, защото те ще я видят така или иначе. И дори и да не се спрат, за да я погледат за 10 минути, ще е пред тях. Ще е част от всекидневния им живот, от обстановката. Разбира се, че е по-добре ако се спрат и помислят върху това, което виждат, но да имаш подобно произведение, което да е част от всекидневния ти живот, също е жест.

След като говорим за публично изкуство, трябва ли да се допитваме до хората за това, какво искат да видят около тях или това е работа само на артистите?

Това е добър въпрос, защото понякога артистите може и да не бъдат похвалени. Те правят това, което им харесва и най-вече – те са отражение на обществото.  Артистите са нужни на обществото, защото те ни показват какви сме всъщност. А на хората не винаги им харесва.

Така че, не мисля, че е нужно да се допитваме до обществото. Това важи и за всяко изкуство, всъщност. Трябва ли да питаме хората какво искат да видят във филм или в някоя галерия? Например краят в „Ромео и Жулиета” е прекалено тъжен, трябва ли да го променим?

Какво прави Париж подходящ за публичното изкуство?

Франция има история с публичното изкуство, която е много древна - още преди много векове, когато сме имали крал. Сега министърът на културата продължава тази традиция. Но както това е работа на правителството, така може и да е жест на гражданите, както обяснявам в моята лекция.  Всеки човек може да реши да сътори нещо,  като улично изукство например. Интересно е, че то съвсем до скоро не се сямташе въобще за вид изукство. Но сега вече е уважавано от всички. Графитите са изкуство.

Какво мислите за публичното изкуство в България?

За пръв път идвам в България, така че не мога да определя точно. Но по това, което виждам, да, има традиция за изкуство на публично простраство, но по-скоро официално, от вече минали времена, без да са се изявили много модерни творци. Но пък ситуацията е много вълнуваща, защото винаги трябва да бъде дадено начало на нещата.

Вече има няколко локации, които са подготвени.  Както мястото на бившия мавзолей, където вече можем да видим една работа, за която има желание да бъде продължена.

В лекцията си споменавате опаковането Пон Ньоф на Кристо през 1985 година. Кои обаче са модерните артисти, които ви вдъхновяват днес?

Като куратор работя с много хора и всеки от тях успява да ме впечатли с нещо. Не бих могла да избера свой любимец, а и не би било честно спрямо останалите.

А какво мислите за изкуството на Кристо? 

Кристо е страхотен артист, истински визионер. В онези години, начинът, по който финансираше сам всичките си проекти, беше впечатляващ. Направо лудост. А около Пон Ньоф имаше толкова трудности, дори скандал, тъй като е историческо място, което не би трябвало да се докосва. Но го посетих като малко момиче и винаги ще го помня. Казах си "Уау, това е възможно?!” Проектът все пак бе много успешен сред публиката, но политиците не бяха много щастливи...

Публичното изкуство често предизвиква скандали. Има ли граница, която не бива да се преминава?

Изкуството е като свободата на словото. Но ако то е обидно за някого, значи не е добро. В смисъл, ако те обижда само защото не го разбираш, това е нещо друго. Но ако е расистко или антисемитско, това е неприемливо.

Аз, като куратор виждам много неща, които не разбирам, но не казвам "О, това е глупаво”. Опитвам се да го разбера по-добре.

Как София може да стане по-красива за гражданите?

Тези малки инциативи са начало. Разбира се, не е лесно. Хората имат навика първо да казват "не", после да помислят и да кажат "да". Най-лесната реакция винаги е не или „не го разбирам”. Така че трябва да има усилие от всяка страна. Но си заслужава, защото без изкуството, животите ни ще бъдат толкова сиви и скучни.

Какво е бъдещето на съвременното изкуство?

То ще продължи да съществува и да се развива. Защото това е символ на демокрацията. Хората казват какво мислят чрез него. На места като Ню Йорк това е традиция. Разбира се че може да не го харесваш, дори аз не харесвам всяка творба. Но в това е красотата – да го погледнеш и да се замислиш над него, по пътя към работа или училище.