Трите лица и метаморфозите на Реджеп Ердоган през годините

Ердоган започна политическата си кариера като реформатор. Но после дойде оскърблението. Дойче веле цитира изказвания на Ердоган, които скицират метаморфозите му през годините.

Критиците му го наричат хладнокръвен автократ. И виждат в него един президент, който дръзко разширява властта си. Който безкомпромисно хвърля противниците си в затвора, обявявайки ги за "терористи".

Съвсем друг беше имиджът на Ердоган след избирането му за министър-председател на Турция през 2003 година - тогава той бе смятан за реформатор и носител на надежда. Веднага след изборната си победа Ердоган се зае със задачата да приближи страната си към ЕС: бореше се срещу корупцията, отмени смъртното наказание, подсили гражданските права и правата на кюрдите и започна да модернизира турската икономика.

Това негово изявление от 2004 година показва колко целеустремено върви тогавашният Ердоган по пътя към ЕС:

"Единствената приемлива за нас цел е пълноправното членство. Турция е на път да стане член на ЕС. И този път е необратим." (октомври 2004 година, цитат от интервю за сп. "Шпигел")

Но Ердоган не успя да убеди всички в искреността на своя ентусиазъм. Още тогава в Западна Европа имаше немалко скептици, които го смятаха за вълк в овча кожа. И след като Ердоган използва реформите, за да ореже властта на старите светски елити, мнозина се запитаха дали проевропейското му поведение не е било просто хитра маневра за постигане на истинската му цел - ислямизирането на Турция. За това говори едно негово изявление от времето, когато беше кмет на Истанбул:

"Демокрацията е само влакът, на който ще се качим, за да стигнем до крайната цел. Джамиите са нашите казарми, минаретата - нашите байонети, куполите - нашите шлемове, а вярващите - нашите войници." (1997 година, цитат, отпечатан във вестник "Хюрриет")

За това си изявление Ердоган бе осъден на 10 месеца затвор, а след излежаването на присъдата изглеждаше напълно пречистен - като истински проевропейски реформатор. Ердоган и неговият политически курс срещаха силна подкрепа най-вече в Германия, където по това време на власт беше правителството на социалдемократа Герхард Шрьодер. Следващият германски канцлер - Ангела Меркел - заложи обаче на т.нар. привилегировано партньорство, а преговорите с Турция за еврочленство забавиха ход - най-вече заради съпротивата на Германия и Франция. Което пък доведе до забавяне на реформите в самата Турция.

В резултат Ердоган се обърна към страните от региона, залагайки на т.нар. неоосманска външна политика. На преден план отново излязоха културните корени на Османската империя, а бившите територии на страната се разглеждаха като турска зона на влияние. В същото време обаче имаше и съвсем отчетлив стремеж да бъдат запазени добрите връзки със Запада и с Европа. Както проличава от това изявление от 2011 година, към този момент Ердоган се възприема като един вид посредник между двата свята:

"Става дума за нашата стратегическа цел "Нула проблеми със съседите", в името на която вече поехме лидерската роля по отношение на регионалната интеграция." (2011 година, цитат от интервю за "Хановерше Алгемайне Цайтунг")

По време на Арабската пролет Турция се сдоби с идеална възможност да приложи на практика своята политика на "нула проблеми със съседите". Турското правителство застана на страната на протестиращите в арабския свят и се захвана усилено да рекламира турския модел на развитие, който, по думите на Ердоган, успява да слее в едно исляма и демокрацията. Тази политика обаче не донесе резултати, а Турция така и не успя да изкове нови съюзи. Поради което на Ердоган не му остана нищо друго, освен да втвърди реториката си и да се концентрира върху новата си цел - изграждането на силна национална държава:

"Онези, които идват в ислямския свят, пристигат заради петрола, златото, диамантите и евтината работна ръка. Те идват, за да разпалват разпри и разкол, а не защото ни харесват. Повярвайте ми - те не ни обичат. Правят се на приятели, но всъщност искат да ни видят мъртви." (Ноември 2014 година, цитат, отпечатан във вестник "Хюрриет")

Ердоган отправя ефектните си послания и към живеещите в Германия турци:

"Наричат ви гастарбайтери, чужденци, германски турци. Но каквото и да говорят за вас - вие сте мои сънародници, вие сте мои хора." (февруари 2011 година, цитат, отпечатан в сп. "Шпигел")

Оттук нататък Ердоган не пропуска нито една възможност да напада мнимите врагове на Турция, като на прицел е най-вече германското правителство. С фалшиви обвинения в турски затвори бяха вкарани няколко германски граждани. Зачестиха и вербалните атаки по адрес на Берлин. След като няколко германски града отказаха предизборни изяви на турски министри преди референдума за конституционната реформа, Ердоган беше направо бесен:

"Не искаме отново този нацистки свят. Не искаме фашистките му дела. Вярвахме, че тази ера е отминала, но очевидно сме се лъгали." (март 2017, пред Дойче веле)

Ако сега Ердоган спечели тези избори, с помощта на новите президентски правомощия той ще може окончателно да подкопае демокрацията и правовата държава. И съвсем да отдалечи страната си от Европа. Турският президент неведнъж е ругал ЕС, наричайки го "християнски клуб". В това интервю за Би Би Си ясно проличава колко силно е обиден:

"Когато станах министър-председател, на европейските срещи на върха казваха: В Турция извършват тиха революция. А днес дори вече не ни канят на срещите си." (юли 2017 година, пред Би Би Си)

Но Ердоган е прочут и със своя прагматизъм. При него приятели и врагове често се сменят - в зависимост от актуалната ситуация. И от настроенията му. Затова мнозина наблюдатели смятат, че съвсем скоро Ердоган може да обърне палачинката и да предприеме курс към помирение с ЕС. Защото ако спечели изборите тази неделя, властта му ще бъде дотолкова циментирана, че вече няма да има нужда да залага така силно на национализма и поляризацията. Ако този сценарий се сбъдне, това ще бъде поредният трик, поредната метаморфоза на Реджеп Ердоган.