Китай и САЩ: Неизбежен ли е сблъсъкът между тях?

75 години след края на войната в Тихия океан се надига нова Студена война между САЩ и Китай, която поражда страхове за нов "горещ" конфликт. Дали не бъркат онези, които мислят, че изходът му е вече предрешен?

Тихият океан е океан на мира – поне ако съдим по името му. Въпреки това обаче тъкмо там се водиха някои от най-жестоките въздушни и морски боеве в световната история, пише Дойче веле, като цитира „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Нападението срещу Пърл Харбър, сраженията за атола Мидуей и Марианските острови, та чак до ядрените бомбардировки на Хирошима и Нагазаки – всичко това превърна Тихия океан във второто по значимост бойно поле през Втората световна война. Тази война официално завърши на 2 септември 1945 година (а според руския прочит – на 3), когато на американския военен кораб „Мисури“ японска делегация подписа капитулацията на страната.

След ужасите на войната настъпи период на относителен мир. Той се дължеше на така наречения „Pax Americana“: гарантирания от САЩ следвоенен ред. А след като СССР се разпадна, САЩ останаха на практика единствената велика сила.

Нова военна конфронтация?

Точно 75 години след края на войната в Тихия океан обаче се надига „нова Студена война“ между САЩ и Китай, която подклажда страховете от нова „гореща“ конфронтация. През последните години отношенията между тези две могъщи държави рязко се влошиха, при това – във всички политически сегменти.

В Югоизточна Азия, която беше особено сериозно засегната още през първата половина на 20 век, днес все повече наблюдатели предупреждават, че възниква опасност от военен конфликт. Спусъка може да натисне както евентуално нападение на Китай срещу Тайван, така и изострянето на напрежението в Южнокитайско море.

В това море в периферията на Тихия океан четири измежду общо единайсетте югоизточно-азиатски държави предявяват териториални претенции, които влизат в конфликт с китайските. Защото Китайската народна република претендира почти изцяло за този регион и вече превърна няколко рифа и скали в „стационарни самолетоносачи“. На това китайско предизвикателство САЩ отговарят с така наречените „мисии за свободно корабоплаване“: техни военни кораби патрулират в акваторията, за която претендира Китай.

В тази много деликатна ситуация някоя обикновена морска злополука или пък случайна колизия между военни самолети биха могли да доведат до превъзбудени военни реакции. Нещо повече. Съперниците САЩ и Китай сякаш съвсем съзнателно вървят към война, доколкото отдавна вече са попаднали в така наречения „капан на Тукидид“. Според древногръцкия историк и стратег военният конфликт между една държава-хегемон и един набиращ сили нов претендент е неизбежен. В своята история на Пелопонеските войни Тукидид описва как страхът на хегемона Спарта от възхода на Атина неизбежно е довел до военен сблъсък.

Съперничеството между Китай и САЩ

Възходът на Китай към позиция на велика сила и интензивното въоръжаване на неговия военноморски флот днес поставят под въпрос доминацията на САЩ в един регион, където американците защитават свои собствени интереси в областта на политиката, сигурността и икономиката още от края на 19 век.

Също както навремето в конфликта между САЩ и Япония, в днешно време става дума за надмощие в Азиатско-тихоокеанския регион. По онова време имперска Япония искаше да създаде „велика източноазиатска сфера на общо процъфтяване“ и да разработи нови източници на природни богатства в Югоизточна Азия, след като Вашингтон беше наложил петролно ембарго.

Американците сякаш до последния момент не вярваха, че ще се стигне до война. Така военните им бази на Хавай бяха изненадани от японското нападение на 7 декември 1941 година. За Югоизточна Азия (включително и за Китай) последвалата японска окупация и до днес си остава травматично преживяване. А 75 години по-късно всички в региона са изправени пред въпроса как ли би изглеждала една Азия под китайска власт.

Китайската народна република налага волята си по един груб, дори агресивен начин, който не дава надежди, че бъдещият хегемон ще бъде особено благ. Бъркат обаче онези, които в резултат от това стигат до заключението, че югоизточноазиатците ще застанат на страната на САЩ. Защото, откъдето и да го погледнем, САЩ си остават една отдалечена велика сила, докато Китай е току пред вратите. А китайските въоръжени сили набират все повече капацитет да се противопоставят на опитите на американските войски да контролират околните морски територии.

Нуждата от противотежест в региона

Повечето страни в Тихоокеанския регион са благоразположени към един икономически силен Китай, но въпреки това смятат, че в региона е необходима военна противотежест. И в същото време се питат дали тъкмо САЩ са тези, които биха могли да внесат ред. Защото все още е жив горчивият спомен, че първото официално решение на Доналд Тръмп като президент беше да отмени „Тихоокеанското партньорство“, замислено като отговор на китайския възход.

Администрацията на Тръмп изпраща словесни гръмотевици към Китай, но в Югоизточна Азия не откликват по съответния дипломатически начин. Независимо от някои налични опити, в Тихоокеанския регион досега не е възникнал отбранителен съюз като НАТО. Почти не се чуват гласовете на Германия или на ЕС, които нямат собствена азиатска политика, отвъд политиката към Китай. А Германия като голям износител в световен мащаб ще бъде тежко засегната от едно евентуално прекъсване на тихоокеанските търговски пътища. С други думи, има достатъчно добри причини да се заеме една по-активна позиция.