Митко Цонев-младши: Иска ми се да можеше да го видя отново!

По принцип се виждам като човек, който контролира емоциите си, но когато видях репортажа на БНТ за баща ми, не успях да сдържа сълзите си.

Иска ми се да можеше да го видя отново. Да видя благата му усмивка и искрящите му от радост очи. Да го прегърна и да му кажа, че го обичам. Да му кажа, че е страхотен баща. Че съм му благодарен за всичко. И че съм горд, че той ми е баща.

Ако сега можеше да върна времето назад, щях да правя всички тези неща много по-често. Уви - сега мога да го направя само мисловно.

Как ще запомня баща ми?

Ще запомня баща ми на първо място като баща. Добър. Търпелив. Желаещ да помогне. Усмихнат. Весел.

Ще го запомня като професионалист. Като човек, който представяше и създаваше новини. Който създаваше публицистика. Който прекарваше часове пред камерата и още повече часове подготовки за всяко свое предаване.

Спомням си как като бях малък го виждах по телевизията. Тогава питах майка ми: "Мамо, татко кога ще излезне от телевизора?" После поглеждах от другата страна на телевизора, защото се надявах, че ще успея да го изведа оттам, за да се прибере по-скоро.

Радостен съм, че баща ми беше човек, който винаги твореше. Твореше, когато представяше новините, правейки го по своя собствен начин. Твореше, когато създаваше своите собствени проекти - документални филми, предаванията "В неделя с...", 24/7, "Още от деня", "Лице в лице". С всички тези проекти баща ми се стремеше да създаде нещо полезно за зрителите. Стремеше се да създаде нещо, което да осведомява, събужда въпроси и да показва актуалното.

Радостен съм, че през целия живот той твореше по този начин. Защото знам, че баща ми не почина с 'музиката си в себе си'. Той изрази своята музика. И както винаги, когато някой изразява своята музика - някои обожаваха това, което прави. А други не чак толкова. Важното е, че баща ми беше достатъчно смел да твори в своята сфера, знаейки че винаги ще има хора, които няма да харесат това което прави. Защото важни са тези, които го оценяват. Гордея със всичко, което той е оставил след себе си. И знам, че със всичко, което баща ми създаде, той остави своета позитивно влияние върху българската журналистика.

Ще го запомня и като скиор, плувец, като дядото на моя племенник Янчо, като прекрасен готвач. Винаги ще помня колко горд беше, когато сготвеше скара и ни питаше как се е справил. И ще го запомня като приятел.

Така както ще го запомнят стотици други хора, които са имали възможността да му бъдат близки приятели. Толкова много от тях ми казаха, че ще го запомнят с това колко е благ, позитивен, винаги усмихнат.

Запитах се какво научих от последните 10 дена, през които баща ми беше в безсъзнание в болница. За мен е важно човек винаги да си вади уроците от живота. А такава ситуация ти променя напълно гледната точна към целия живот.

В такива моменти научаваме колко всъщност е важно здравето. И да бъдеш проактивен към здравето си, дори и когато се чувстваш добре и здрав.

Научих и колко е важно да показваш на близките си колко ги оценяваш. Повече никога няма да видя баща ми и да мога да му кажа колко много го оценявам. В такива моменти разбираш колко е важно да показваш на близките ти колко са важни за теб. Ако има 1 нещо, което да вземеш от този пост - то нека е като видиш твои близки следващия път им кажи колко са важни и колко ги обичаш.

И третото нещо, което научих е че се замислих колко е важно да "изразиш музиката си", докато можеш. Защото не можеш да знаеш кога всъщност вече няма да можеш. Това може да звучи крайно, но е истина.

Най-дълбоки благодарности на всички хора от ВМА, които се бориха за живота му през последните 10 дена.