Как медиите съсипаха живота на една жена

През юни 2009 г. млада жена е застреляна и убита по време на демонстрация в Техеран. Жертвата е Неда Ага-Солтан, която се превръща в лице на протестиращите в Иран. С тази разлика, че лицето, което се появява по медиите, не е нейното. По медиите из целия свят се завърта снимката на жена, която прилича и визуaлно на убитата, а и имената им почти съвпадат. Името на другата жена е Неда Солтани, университетски преподавател. По-долу тя разказва пред Би Би Си смущаващата история на неволите си.

“На 21 юни 2009 г. сутринта, когато пристигнах в офиса си и отворих имейла си, видях, че съм получила 67 покани за приятелства във Facebook. През следващите няколко часа получих още 300.

Тогава не знаех, че моя снимка и името ми са се появили по световните телевизии и в няколко сайта в интернет.

Студенти в университета, в който работех по това време, протестираха в кампуса, бяха обявили седяща стачка. Аз бях част от управителния съвет на университета и нямаше как да се прибера вкъщи по обичайното време. Все още бях на работа през следобеда на този ден, когато получих имейл от непознат човек.

В този мейл прочетох как момиче, което се казва Неда Солтани, а това е моето име, е убито по улиците на Техеран предния ден. И след като никаква информация за нея не е станала публична, този човек се опитал да намери профила й във Facebook.

Когато се прибрах вкъщи, видях, че съм получила множество обаждания от студенти, колеги, приятели и роднини, които твърдяха: “Видях те по “Си Ен Ен” или “Видях те по “Фокс Нюз”, “Видях те по Иранската телевизия” и т.н.

Просто международните медии бяха започнали да използват моя снимка, свалена от акаунта ми във Facebook. Представяха снимката за убитата Неда Ага-Солтан.

Приех поканите за приятелства на всички, които ме бяха добавили във Facebook, сред тях имаше няколко международни журналисти и блогъри. Обясних на всички, че е станала грешка и аз по никакъв начин не съм жената, която е била убита предния ден.

Няколко блогъри писаха по въпроса, но журналистите, които получиха съобщението ми, не реагираха, а просто продължиха да използват снимката ми.

Получих и много заплашителни съобщения. Хората ме обвиняваха, че съм агент на иранската власт и съм получила достъп до профила на убитата Неда и сега се опитвам да изопача представата за нея, за техния символ на съпротивата.

Семейството на Ага-Солтан предостави на медиите истински нейни снимки, но -  можете да си представите колко ужасно са се чувствали, им отне около 48 часа за да покажат истинска нейна снимка.

По това време моята снимка вече беше използвана многократно и хората разпознаваха в нея лицето на мъченика на цялото опозиционно движение. И все пак медиите не спряха да я използват до снимки от самото убийство на истинската Неда.

Просто беше смешно колко огромна грешка може да се случи от една проста снимка.

Наистина шокиращо беше обаче да видя собствената си снимка, носена от хиляди демонстрати по света, които палеха свещи в моя памет. Все едно седях и гледах собственото си погребение.

Разбира се, осъзнавах, че това би могло наистина да съм аз, наистина би могло да съм на мястото на това бедно момиче.

Режимът в Иран се почувства застрашен от вниманието, което смъртта на Ага-Солтан предизвика. След три дни агенти от Министерство на разузнаването дойдоха вкъщи и ме поканиха на среща.

Търсеха начин да измият от ръцете си кръвта на Ага-Солтан. Моето лице и името ми бяха единствените парченца от пъзела, които можеха да използват в свой интерес.

Те искаха да изкарат нещата така, че смъртта на Неда Ага-Солтан въобще не се е случила, а е инсценирана от западната пропаганда срещу Иран. А снимката не била взета от Facebook страницата ми, а е изфабрикувана от Европейския съюз, Великобритания и САЩ.

Отказах да им сътруднича.

Когато разбраха, че наистина няма да взема роля в инсценировката им, се обърнаха срещу мен. Спомням си как един от тях ми каза: “Ти като индивидуалност не значиш нищо за нас. В момента националната сигурност на нашата ислямска родина е застрашена.”

Ситуацията ми се усложни многократно. Много приятели и колеги решиха, че да бъдат в контакт с мен, би ги изложилo на опасност и се отдръпнаха. Приятелят ми беше един от тези хора - загубих връзка с него.

Други приятели пък се опитаха да ми помогнат да се концентрирам и да измисля какво да правя. “Трябва да имаш план “Б”, казваха ми те. Но аз не ги слушах, бях толкова отчаяна и изплашена. Просто не можех да повярвам, че една снимка може да провали целия ми живот.

Последния път, когато агентите посетиха къщата ми, не ми позволиха да взема нищо със себе си, просто ме отведоха. Обвиниха ме, че съм предала националната сигурност на страната си. Oбвиниха ме, че съм шпионин на ЦРУ и се опитаха да ме накарат да подпиша самопризнания. Знаех много добре, че подпиша ли самопризнанията си, това означава, че най-вероятно ще свърша със смъртна присъда.

Всичко това беше едно нереално, сюрреалистично изживяване.

После в рамките на 12 дни, за по-малко от две седмици се превърнах от професор по английска литература, човек, живеещ абсолютно нормален живот, в човек, принуден да напусне пределите на родината си.

Приятелите ми го уредиха. С тяхна помощ успях да подкупя служител по сигурността на летището и напуснах Иран. Трябваше да платя 11 хил. евро.

Пристигнах най-напред в Турция. Там се запознах с идеята да получа политическо убежище. Впоследствие отидох в Гърция, а накрая в Германия. От германското правителство ме пратиха в лагер за бежанци, където ме снабдиха с покрив над главата и храна.

Да живееш живота на бежанец, е като да си листо във въздуха. Просто висиш във въздуха без усещане за принадлежност. Прекъсната е връзката ти с родината и не можеш да се върнеш там.

Като се върна назад във времето, хората, на които съм най-ядосана, са тези от западните медии. Те продължиха да използват снимката ми, дори когато знаеха, че това не е снимка на истинската жертва. Те, знаейки какво вършат, ме изложиха на огромна опасност.

Никога не бих могла да съм човекът, който бях преди всичко това да се случи. Все още съм в депресия и страдам от кошмари.

Въпреки това реших да се боря за нов, по-добър живот. Такъв, какъвто аз - като човешко същество - смятам, че заслужавам. Все пак съм оптимист, че течение на времето ситуацията ми ще се подобри.”