Защо някои хора ще носят маски, дори и след края на пандемията от COVID?

Напълно ваксинирана от три седмици,  46-годишната Франческа все още не планира да изхвърли маската за лице, за която смята, че е нещо като "наметало-невидимка".

"Може би защото съм нюйоркчанка или може би защото винаги се чувствам така, сякаш трябва да представя най-доброто си аз пред света, но беше толкова облекчаващо да се чувствам анонимна", казва тя пред The Guardian. "Това е като да има силово поле около мен, което казва "не ме виждай"."

Франческа не е сама. След повече от година пандемия от коронавирус някои хора - особено някои жени, не са склонни да се откажат от парчетата плат, които служат като мощен символ на променената ни реалност.

Дали и кога да носите маска за лице е един от разделящите дебати на пандемията още от ранните дни на лошите експертни съвети срещу носенето на маски, до протестите срещу тях през лятото на 2020 г. и настоящите, странно гневни публични дебати за това, кога хората трябва да спрат да носят маски навън.

През последните седмици американски служители заявиха, че напълно ваксинираните американци могат да излизат на открито без маска за лице, освен при големи тълпи. Но докато Тъкър Карлсън от Fox News продължава да заявява, че носенето на маски е малтретиране на децата, а Ема Грийн изобразява либералите, които остават много загрижени относно COVID-19 като антинаука в статия за The Atlantic, а различни специалисти хвърлят обвинения в "ирационалност" или пандемично "пристрастяване", някои хора споделят пред The Guardian, че просто предпочитат да носят маските си на публични места.

Това няма нищо общо с това дали сте про-научни или анти-научни, либерални или консервативни, обясняват те. Вместо това става въпрос за факта, че има повече неща, които могат да им навредят, освен вирусите, включително агресивното или нежелано внимание на други хора.

"Общият консенсус сред моите колеги е, че предпочитаме клиентите да не ни виждат лицата", казва 25-годишната Бека Маршала, която работи в книжарница извън Чикаго. "Често, когато клиентът е груб или изказва нестандартни политически мнения, не ми е позволено да "правя физиономия", защото това ще ги обиди. С маска не трябва да им се усмихвам или да се притеснявам да не правя гримаси."

"Имах клиенти, които се разстройват много, когато не им се усмихвам", добавя тя. "Непрекъснато се занимавам с хора, които не искат да носят маски. Заплашиха ме с насилие, опитваха се да ме уволнят, хвърляха неща по мен и викаха "майната ми" в лицето ми. Ако носенето на маска в парка ме разделя от тях, аз съм съгласна с това."

44-годишната сценаристка Айме, която живее в Лос Анджелис, каза, че носенето на маска на публично място, дори след като е била ваксинирана, й дава вид "емоционална свобода". "Не искам да усещам натиска да се усмихвам на хората, за да съм сигурна, че всички знаят, че съм "приятелски настроена" или "симпатична", казва тя.

Боб Хол, 75-годишен пенсиониран изследовател в Ню Джърси със самоописано "естествено мрачно лице, което е склонно да отблъсква другите", се съгласява. "В Съединените щати се чувствам задължен да изглеждам щастлив и ми казват да се усмихвам много и да бъда  "щастлив", което е много досадно“, споделя той. "Маската ме освобождава от това."

За Елизабет, 46-годишна преподавателка, живееща близо до Атланта, Джорджия, маската е помогнала за социалната й тревожност толкова, колкото годините терапия и лекарства не са.

"Ниска и дебела съм и ако не  овлажнявам лицето си, то непрекъснато се лющи", казва тя. "Лесно е да се чувствам така, сякаш съм заобиколен от подигравателни, неодобрителни очи ... Нищо не ме е предпазило от чувството за уязвимост, както маската."

Който има право да съществува публично без съмнение, е една от постоянните, определящи борби на всяко общество. В продължение на години страните обсъждат и дори забраняват на мюсюлманките да носят никаб - воал, който покрива цялото лице, а жените, които носят хиджаб - шал за глава, са изправени пред високи нива на дискриминация. Някои мюсюлманки казват на изследователката Анна Пиела, че пандемията им е позволява да се чувстват по-комфортно при носенето на никаб, което са искали да направят преди.

В началото на пандемията много азиатски американци и азиатски имигранти бяха сред първите, които приеха маски за лице - решение, което може да защити здравето им, като същевременно ги направи мишени за расизъм. Година по-късно, когато случаите на коронавирус намаляват, но притесненията за антиазиатските престъпления от омраза са много по-големи, някои търсят маските като форма на анонимност.

"В нощта на убийствата в Атланта си пращах съобщения с друга азиатска приятелка и тя спомена, че трябва да носи слънчеви очила и маска, преди да излезе, само за да не може никой да види очите или носа й и да предположи, че е азиатка", казва Джейн Си Ху, научна журналистка, живееща в Сиатъл. "Определено изпитвам чувство на защита, когато никой не вижда лицето ми."

Джингхуа, 34-годишен писател, живеещ в Мелбърн, Австралия, казва, че маскирането е предоставило облекчение от това да бъде възприето погрешно "като жена или малко момче" в публичното пространство.

"Оцених, че се почувствах малко по-анонимен в маска и по-неясен пол", казаха те. "След като локдауна приключи, бях  изправен пред това да излезяза и отново да бъда изложен на всички онези нестандартни расизъм, сексизъм и неправилно определяне от непознати... Понякога, когато просто излизам да взема доставката на храна, ми е приятно да държа маската върху лицето си, дори да не е необходимо тук."

Усещането за неприкосновеност на личния живот, което маските могат да осигурят публично, се компенсира до известна степен от контрола, който някои отдалечени работници вече изпитват, когато са у дома, но работят.

Хартли Милър, 33-годишен технически работник в Сан Франциско, заяви, че изминалата година от постоянни разговори чрез видео чат сериозно е влошила телесната й дисморфия - състояние на психичното здраве, което включва натрапчиво мислене за забелязан недостатък във външния вид .

"Просто се взирам в тази малка кутийка с лице в нея и мисля за външния си вид", казва тя, отбелязвайки, че болестта  й се отразява и на работата й. "Двойната ми брадичка изглежда шест пъти по-голяма, торбичките под очите ми са прекалено дълбоки и лилаво и т.н... Многото грим, който кара кожата ми да се бели. "

Излизането на публично място с черна хирургическа маска, която покрива брадичката й, и слънчеви очила, които покриват торличките под очите й, осигуряват на Милър бягство от това усещане за контрол.

"Планирам да я нося в обозримо бъдеще на 10 000%", казва тя. "След цял работен ден на притеснение и неспособност да се съсредоточа върху действителната си работа, просто ми е приятно да се слея с обществото."