Църква, която веднъж е под вода, друг път изплува от залелия я язовир, побира спомени на много хора. Самотата й смущава останалия възрастен отец, изигран от Досьо Досев. Филмът е "Слънчево", а с режисьора Илия Костов успяхме да поговорим непосредствено преди премиерата.

Първоначалната ви идея е била „Слънчево“ да е документален филм. Защо решихте да го превърнете в игрален?

Имам доста по-голям опит в игралното кино. Язовир „Жребчево“ е от Сливенския регион, от където съм аз и в крайна сметка тази църква ми направи изключително впечатление. Все пак като дете съм играл край този язовир, но никога не съм предполагал, че на неговия край има такова чудо на българщината. Като видях църквата, разбрах, че там е имало потънало село. Гробището е малко по-встрани и е запазено и когато водата падне, то и църквата изплуват. Помислих си, че е хубава идея да се разкаже за тези хора, които са някъде по света. Срещнах се с някои от тях, но си помислих, че тази история би провокирала зрителите много повече, ако я разкажа, като допълня някаква художествена условност. Стори ми се, че по този начин ще стигне много по-близо до зрителя и ще го провокира.

А и целта на киното е да създаде усещането за катарзис, за някакъв вид пречистване. Да те провокира да се замислиш откъде си, накъде вървиш, за какво се бориш. Всичко това, което те дърпа от различни краища на света, има ли смисъл. Не е ли достатъчно, че си на тази земя и с всички трудности си струва да оцеляваш и да вървиш по своя кратък път към Бога.

После започнах да решавам конкретни драматургични ситуации. Обичам тази игра на драматургия дотолкова, доколкото се вижда, че в тези четири линии, по които върви филмовата история, влиза чистата математика, която помага за условността на случайните срещи. Това са провокациите.

Иначе работя така – правя сценария. Стартират снимките и аз от първия ден започвам да режа, да се сърдя, да се карам. Сега отстрани ми е смешно. По време на снимачния период е ужасно да се говори с мен, но се надявам, че в крайна сметка сме успели да постигнем провокацията на това, което се нарича българско художествено произведение.

Не искам в никакъв случай да наподобявам чужди образци, да се съобразявам с модите, да ме наричат българският Тарантино, Тарковски, Фелини... Аз съм част от една съвременна култура и се опитвам в рамките на това да изповядвам своя стил, своето разбиране на света, спрямо социалния и художествен опит, който имам и който се опитвам всеки ден да трупам – да чета, да гледам, социално да се бия, да правя различни глупости, за да усетя този свят.

Случаен ли бе изборът на точно тези четири главни персонажи – артист, лекар, журналист и завърнал се от чужбина българин ?

Не знам дали изборът на точно тези персонажи обема всичко, което човек иска да каже с този филм. В началото мислих да направя някои от персонажите малко по-атрактивни за зрителя, по-касови като драматургия. В един момент се усетих, че мисля като част от публиката, част от хората, които непременно искат да се харесат, да имат касов сбор. После си казах: „По-кротко, опитай се да хванеш тези персонажи да обхванат най-важното – връзката с Бога, да има част от оная художественост, която е разпиляна и човек на това поведение не знае на кой свят се намира и как да спаси себе си и своето изкуство. Да има арогантността на преуспелия човек, който всеки ден се демонстрира пред обществото ни. Да притежава странността на момчето, което идва в страната и не знае какъв е – българин ли, чужденец ли, но с поведението си разбира, че оттук тръгва неговият корен и неговото място. И дори да не остане тук, той ще го носи винаги в сърцето си.

Първоначално сте кръстили филма „Под дъгата“, каквато е и песента на Дони. Защо го сменихте със „Слънчево“?

„Под дъгата“ бе свързан с един текст на една песен, на която не успях да платя авторските права. После се намеси и фактът, че „Под дъгата“ има и грешно изградена представа за това, че който мине под дъгата, се променя. След това ми се стори, че „Слънчево“ събира различни аспекти на схващането. Слънчево би могло да бъде настроение, също така - астрономическо време. Може да е и поведение, дори манталитет и култура.

Казвате, че това е най-трудният ви филм?

Това е ужасно труден филм. Има много масовка, различни дестинации – само в България сме обикаляли около 50-60 места. Използвали сме и военна техника. Докато снимам, все правя една и съща грешка. Като сценарист сядам, но имам и претенцията, че съм продуцент. Пишейки, се опитвам да се съобразявам с това, което мога да заснема. Но като тръгне процесът, понякога текстът излиза извън мен. Така започвам да се сърдя на продуцента. Когато си режисьор пък, се сърдиш и на сценариста... И когато си едно лице, става най-лесно, защото така може да оневиняваш само себе си. Но съм решил, че следващата история, с която ще се захвана, ще е по-камерна, иначе е много трудно.

Метеорологичните условия създаваха ли допълнително проблеми? Все пак видяхме дори и дъга...

Напротив. Хубаво стана, че 2010 г., когато снимахме филма, в началото църквата беше под вода, а след това се отдръпна, така че финалът с Досьо Досев успяхме да го заснемем по суша, което не се е случвало оттогава вече трета година. Ако го бяхме изпуснали, финалът щеше да е друг. Сигурно трябваше да снимаме Досьо Досев на лодка. Така че времето работеше за нас.

Имаше ли нещо общо героинята на Лилия Маравиля с Елена Йончева?

Не бих казал. Това е събирателен образ. Историята с нея можеше да е още по-драматична, но решихме да не провокираме чак такива крайни страсти и настроения. Впрочем, най-много ми харесва финалът на нейната история – като чувство, като нейно присъствие.

Как се спряхте на Кондьо?

Той е сливналия, винаги взимам някой мой съгражданин. Освен това Кондьо се справи блестящо с ролята и бе много отговорен. Както се казва по сливенски, аз го подканях: „Абе, Кондьо, седни и го научи този текст, не може така!“ А той ми отвръща: „Знам го бе, знам го, ама го забравям“...

Филмът печели специалната награда на журито на „Любовта е лудост“ във Варна. Коя оценка е по-важна за вас - тази на журито или на публиката?

Може би има колеги режисьори, които си мислят какво ще каже критиката за филма им. Пред мен не е стояла такава дилема. Знам, че един филм се прави за публика. Не може да се похарчат толкова пари просто за да се хареса на някакво жури и някой критик да напише хубава статия за него. Тези мнения стоят върху общата оценка за филма, но не са основание, за да се заснеме филма. Една книга се пише, за да се чете, един филм се прави, за да се гледа.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase