"– Това случвало ли ви се е преди?
Никога.“

На екрана виждаме млада жена. Очите й шарят тревожно. Смутена е. Уплашена. Не поглежда в камерата. Като животинче, което не знае накъде да побегне, за да не падне в капана. После екранът е прорязан от зелена светлина. Може би клоните на дървета, през които сияе небето? Светлината минава като спомен за нещо много приятно, но в същото време и твърде заплашително.

Младата жена разказва на друга, по-възрастна, която я насочва с въпросите си. Разказва живота си. Всяка дума е болка. Всяко връщане назад мъчително.

Бланш е учителка по френски, обича професията си, обича френската литература. Страстите изживява повече в книгите и по-малко в живота. Има сестра-близначка, която една вечер я уговоря да отидат заедно на купон. За да може Бланш най-после да срещне мъжа на живота си. Това действително се случва, но не заради желанието на сестрата, а по волята на съдбата. Пред Бланш застава Грегоар, служител в банка, едновременно романтичен и сериозен. „Аз съм мъжът на живота ти“, заявява Грегоар. Бланш се колебае. Тя точно този мъж ли е искала, за него ли е мечтала? Няма време да се задълбочава и да търси отговорите вътре в себе си, събитията я увличат. Пък и не може да отрече, че сексът с Грегоар й харесва. Дори много й харесва. Може пък действително да се е влюбила. Да става, каквото ще става.

И то става. Твърде бързо. „Само ние двамата“ се гледа като кримка. Напрежението расте, всяка следваща сцена идва изненадващо. Пред зрителя се разкрива образът на типичния домашен насилник. За прекрасния Грегоар става дума. За мъжа на живота на Бланш, който с всяко свое действие ограничава все повече територията на любимата си жена. Колкото и парадоксално да звучи, Грегоар обича Бланш, освен това е грижовен баща. И въпреки това възприема всяко нейно действие извън семейството, встрани от погледа му не като възможност за развие на Бланш, а като изневяра спрямо самия него. Той иска да я притежава, изцяло. Иска да владее тялото и душата й. Еднолично.

Сблъсъкът е неизбежен. Бланш копнее за глътка „свобода“. Само за нея. И тук идва онзи епизод, който в началото се появи като зелено петно. Бланш търси начин да е тя, а не придатък към мъжа си. Намира го. Прекрасен момент. Кратък. Измамен. Заблуждаващ, че щастието пак е при нея. Защото следва още по-зловеща порция насилие.

Бавно Бланш събира силите си, превъзмогва мълчанието, преодолява срама и разказва.

50-годишната режисьорка  Валери Донзели има дълга и  успешна кариера зад гърба  си. Започва като актриса, но постепенно  започва да пише сценарии и  сама да ги снима. Филмите й  биват включвани в конкурсите  на международните фестивали  в Локарно и Кан, има четири  номинации за наградата „Сезар“. Години наред Валери е в интимна връзка с актьора Жереми Елкайм, имат две деца. Едното обаче има онкологично заболяване. Родителите разказват за битката с болестта и за битката помежду си във филма „Войната е обявена“, след което се разделят. Валери ражда и трето дето, чийто баща и до днес не е съобщила. Режисьорката е политически ангажирана на страната на френската социалистическа партия, активистка за правата на жените.

„Само ние двамата“ се опира на роман на Ерик Райнхард, излязъл през 2014 г., обявен за най-добър роман на годината от списание Lire и влязъл в номинациите за „Гонкур“. 3 години по-късно с участието на Изабел Аджани романът е адаптиран за театралната сцена. „В тази книга няма нищо измислено освен формата“, казва авторът в едно интервю. Обяснява, че е използвал историите на 6 жени, които са му доверили преживяванията си, като ги обединил в образа на един фиктивен персонаж. Няколко месеца след публикацията на книгата обаче учителка по френски го обвинява във „фалшификация и недопустимо нарушение на границите на личното пространство“, защото тя се разпознала в описанието на главната героиня. Заплашва го със съд. В края на краищата проблемът се решава чрез извънсъдебно споразумение.

Филмът „Само ние двамата“ беше част от програмата на фестивала в Кан тази година. Силата на въздействието му до голяма степен се дължи на двамата актьори, изпълнители на главните роли: Виржини Ефира и Мелвил Пупо. Ефира е белгийско-френска актриса, чиято кариера започва от младежки телевизионни предавания. Преминава от белгийски към френски канали, след това й предлагат да озвучава чуждоезични филми. През 2010 г. обявява, че се отказва от развлекателната индустрия и оттук нататък ще се посвети само на актьорството. Пътят й върви плавно нагоре, след номинация за „Сезар“ за изпълнението й в „ Adio les cons“, ролята й в „Бенедита“ на Пол Верховен от 2021 г. й носи международно признание, което следващата година й осигурява участие в журито на фестивала във Венеция.

Днес 50-годишният Пупо е обявен за европейска изгряваща звезда сред актьорите още през 1998 г. И звездата му действително изгрява – наричат го любимия актьор на режисьорите Раул Руис и Франсоа Озон, снимат го Анджелина Джоли и Уди Алън, както и много от младите френски режисьори. В „Само ние двамата“ Пупо работи за втори път с Валери Донзели. Грегоар на Мелвил Пупо не е просто един зъл човек, актьорът търси драмата в своя персонаж, опитва се да намери причините, които превръщат любящия в началото съпруг в звяр, пропадащ все по-дълбоко в собствената си бездна.

„Само ние двамата“ има ясно и категорично послание към всички жертви на домашно насилие: Ако това ви се случи, не се колебайте, потърсете, помощ, обадете се в полицията! Преодолейте срама, нарушете мълчанието, говорете! В този смисъл филмът е изключително актуален за българската действителност, с тази разлика, че в него героите вярват и се доверяват на правосъдието в страната си.

автор: Жанина Драгостинова

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase