Поне двама от всеки петима са се срещали по един или друг начин с психични разстройства като депресия, хранителни разстройства и др. Данните са от експериментално изследване на "Галъп интернешънъл болкан", заедно с фондация "Кожа - платформа за психично здраве" в навечерието на Деня на психичното здраве 10 октомври. Изследването е проведено "лице в лице" сред 807 души в периода 3-11 септември.

Обществото успява да налучка кое е наистина психичен проблем и кое е само емоция. В по-голямата си част хората у нас дават толерантни отговори по отношение на психичните проблеми. Но под тези толерантни отговори личат очертанията на латентно отхвърляне, показват данните.

Например, цели 45%, или почти половината, казват, че ако у нас някой признае психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. Личи подценяване на различните типове зависимости като реален обществен проблем. За 37% от хората у нас в крайна сметка зависимостите са просто липса на достатъчно воля. Между 10 и 25% – т.е. поне близо милион и половина пълнолетни българи, при живеещи в страната не повече от 5.5 милиона – се простира диапазонът на консервативните и дори ретроградни схващания.

12-13% не се колебаят да споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или срам. Вероятно делът на подобни схващания е и доста по-голям - заради скрити мнения. За 25% не е нормално мъжете да плачат. При мъжете въобще като че ли темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу. Около две трети от българите казват, че при проблем най-добре е да се търси специалист по психологическа или психиатрична грижа, но в редица други индикатори проличава, че търсенето на специалисти по-скоро не е първата опция.

Ясно личи, че отношението към психичното здраве зависи от качеството на живота: по-голямо внимание към темата могат да си позволят групите с по-висок жизнен статус. Съвременният начин на живот прави така, че стресът и тревожността във все по-голяма степен се възприемат като системен проблем, а не просто като емоция. 

41% от респондентите заявяват, че познават хора, които страдат от психични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др. Разбира се, следва да се отчитат различните степени на искреност, субективността на преценката какво точно може да се определи като психично разстройство, стигматизацията и много други фактори. Въпреки всички уговорки, може да се заключи, че две пети от пълнолетното население на страната смята, че се е срещало по един или друг начин с проблема, посочват социолозите.

Така зададен въпрос помага и за по-спокоен отговор сред хора, които сами страдат (или смятат, че страдат) от психични разстройства.
 
Колкото по-висок е жизненият стандарт и образование, толкова по-вероятно е да си се срещал с леките психични разстройства. Възможно е да става дума за различна широта на кръгозора, респ. различна степен на осъзнаване и назоваване на проблема.

Възможно е също така да става дума за по-висока степен на изложеност на проблема при хората с по-активен статус –- заради динамика на живота, отчуждение и пр. Но все пак ролята на "големия град" и "съвременния начин на живот" не бива да се абсолютизира. Например, хората в селата също в немалка степен посочват, че познават хора с т.нар. чести психически разстройства – вероятно и заради по-малкия размер на общностите.

Любопитно е, че жените са тези, които в по-голяма степен декларират, че познават хора, страдащи от психични разстройства. Близо половината от тях избират отговора "Да, познавам", а сред мъжете делът е малко над една трета. Влияние може би оказват и просто демографски фактори. Но по-вероятно е да става дума за различно отношение към темата при мъже и жени – навсякъде в сондажа проличава, че мъжете са по-сдържани по изследваните теми.

В експериментален въпрос респондентите са били помолени да определят само едно от двете – ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще го отбягват или околните ще му помогнат. 55% все пак вярват във взаимопомощта, но немалък дял от 45% са скептични. А с отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, но всъщност отговарят индиректно и за самите себе си. Почти изравнените дялове са знак за тревога. Българите очевидно имат съмнения по отношение на мястото на хората с психични проблеми в обществото.   

61% от запитаните смятат, че ако човек например пие антидепресанти, е добре да сподели с колегите си, за да помогнат. И тук чувствителен дял обаче - 39%, са на мнение, че това е личен проблем и не бива да се споделя. И тук проличава, че мъжете са в по-висока степен склонни да смятат, че психичните проблеми са съвсем затворена лична територия. 

Разпознаване на проблема сред обществото

Подложени на проверка сред общественото мнение, различните психични разстройства и емоционални състояния в общи линии се разпознават и отличават, т.е. обществото е развило интуитивни ориентири. Най-лесно се разпознава шизофрения (93% отговори от типа „Да, психичен проблем е“), самонараняване (79%) и депресия (76%).

Следват състояния като хранителни разстройства, посттравматични стресови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и др. Разбира се, част от терминологията на практика подпомага и правилните отговори.

На другия „полюс“ са тъга, носталгия и влюбване – които по-скоро не се възприемат като психични проблеми. Само около една десета от хората са склонни да ги определят като психичен проблем и тук вероятно става дума по-скоро за куриоз, отколкото за систематичен обществен проблем с възприятията.

Обществото не е особено сигурно обаче по отношение на стреса и тревожността – над половината смятат, че това не са психични проблеми, но има и немалък дял, около и над една трета, които са на обратното мнение. Възможно е влияние тук да оказва и все по-активният стил на живот, който съвремието изисква, респ. стресът и тревожността са мислени и като системен проблем на съвремието. 

Ясно личи, че образованието оказва влияние в отговорите на респондентите, като прави впечатление, че хората с по-ниско образование и в по-голяма степен са склонни да не определят даден проблем като психично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката запознатост, а от друга – на по-различните възгледи, изградени въз основа на по-различен начин на живот.

Зависимости и степени на оптимизъм

В провокативен въпрос, 63% отговарят, че хората с различни зависимости (алкохол, наркотици и др.) всъщност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга опция – те просто нямат достатъчно силна воля. Индикаторът е по-скоро „лабораторно“ социологически и показва възможни крайности в интерпретациите. 37%, избиращи „липса на воля“ са важен за отбелязване обществен симптом за възможно пренебрежение към зависимостите като реален проблем на психичното здраве.

Групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен казват „просто нямат воля“. Този тип отговори са и „по-мъжката“ гледна точка.

Като цяло, наблюдава се по-скоро убеденост, че различните зависимости могат да бъдат преодолени. Разбира се, следва да се отчита и инерция и социална желателност в отговорите. Например, 77% намират, че зависимостта от храна може да бъде преодоляна, от цигари – 76%, от алкохол – 61%, от хазарт – 48%.

Когато става дума за зависимост от наркотици обаче, делът на оптимистите е по-малък от този на песимистите: 42% срещу 47%. Очевидно, тъкмо наркотиците са възприемани от обществото като „истинска зависимост“. Както се вижда обаче, що се отнася до другите възможни зависимости, те явно се подценяват.

Сред онези, които посочват, че различните зависимости могат да бъдат преодолявани, личат по-скоро хора с по-благоприятен статус – доходи, образование и т.н. Вероятно, в отговорите се преплитат редица фактори, но като основен изпъкват качеството и стилът на живот – колкото по-високи са те, толкова повече оптимизъм има, според наблюдателите.

Специализирана помощ

65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Естествено в тези отговори се разчита и голяма доза декларативност.

Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или другите опции. Видими са разликите в отговорите при групите в различните образователни и подоходни нива – позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-лоша жизнена перспектива.

Поставени в условна ситуация - ако например детето им прояви проблем в развитието си - близо половината от запитаните избират опцията „специалист“. Останалите или биха потърсили близки, или се колебаят кой е правилният подход. Въпросът е преди всичко експериментален и разкрива по-скоро обществени инстинкти, отколкото детайлна картина.
 
Няма структурни различия между общата картина на мненията и картината при родителите, но като че ли именно родителите са и по-склонни да се доверят на специалистите. По-възрастните респонденти в по-голяма степен в сравнение с други групи биха предпочели да изчакат детето да надрасте проблемите. Разбира се, и при тях преобладават отговорите от типа „ще се консултирам със специалист“.

В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които ще приемат мнението „да се ходи на психолог е проява на каприз“. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. 13% приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.

В обобщение: на декларативно ниво се наблюдава доверие към специалистите, но не са за пренебрегване и дяловете на онези, за които това не е първата опция. 

Степени на толерантност

25% ще се съгласят с твърдението, че хората, които страдат от депресия, просто трябва да се стегнат. Останалите 75%, разбира се, са на обратното мнение и приемат, че хората с депресия истински се нуждаят от помощ. Но наличие на една четвърт пренебрежителни отговори е свидетелство за определени нива на неразбиране.  

18% пък ще кажат, че хората с психични разстройства като депресия и тревожност е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% съвсем сериозно приемат иначе шеговитото твърдение, че всякакви психични проблеми се решават с една ракия и малко повече сън. Също 18% определят опита за самоубийство като грях (докато останалите все пак го намират за знак за проблем, а не за грях). 18% всъщност се равнява на близо милион пълнолетни българи – от общо около пет милиона и половина трайно пребиваващи в страната пълнолетни. При това, милион е минимумът, като се има предвид степента на искреност на отговорите. 

16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. 25% ще кажат, че не е нормално мъжете да плачат, а останалите казват, че не мислят така.

Основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори като че ли донякъде е възрастта, но най-вече се откроява образованието. Хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен „отворени“ според ползваните тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен остават при патриархалния нрав. "По-затворените" отговори са тези при мъжете.

Изследването е проведено между 3 и 11 септември 2020 г. сред 807 души по метода „лице в лице“. Извадката е представителна за пълнолетното население на страната. Максималното стандартно отклонение е ±3.5% при 50-процентните дялове. 1% от извадката е равен на около 55 хиляди души.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase