Антон Туманов е върнат у дома в ковчег.

„Има прозорче – добре, че поне лицето можеш да разпознаеш. Момчетата ми казаха, че в техните части има такива, просто парчета месо, сега правят ДНК. Родителите още не са получили децата си“, казва майката на руския войник Елена Петровна Туманова пред „Новая газета“.

Вещите, паспортът и военният билет на младши сержант Антон Туманов още не са предадени на майка му. На 20 август Елена Петровна е получила само ковчега и копие от смъртния акт от моргата в Ростов. Посочени са датата на смъртта – 13 август 2014 г., мястото - „Пункт за временно дислоциране на войскова част 27777“, време - „По време на изпълнение на военните задължения“ и причината - „Съчетана травма. Множествени осколъчни наранявания на долните крайници с увреждане на големи кръвоносни съдове. Остра масивна кръвозагуба“.

„Откъснало му е краката. Момчетата ми разказаха. Как се чувствах, че в ковчега той не е цял...“.

Антон отишъл да служи в армията от родния си град Козмодемянск /21 000 жители/ през 2012 г. Обучението преминал в Пенза, служил в Южна Осетия.

„Когато се върна от армията, искаше да си намери работа, но не успя – спокойно разказва Елена Петровна. - В следствения арест не го взеха, защото има анемия. За армията е пригоден, а за работа – не. Антон замина за Нижний, три месеца работи в автозавода. Нямаше къде да живее, наемът е скъп. Върна се. В Москва ходи няколко пъти, работи с момчетата на строежи. Не им платиха, аз му изпратих пари за билет за обратно. А при нас в Козмодемянск къде да работи? Само два завода останаха, единият прави някакви пластмасови неща, вторият – не помня. През май каза: „Мамо, ще отида в армията професионален войник“. Започнах да го разубеждавам: „Почакай, виждаш каква е ситуацията. Не дай Боже, ще ви закарат в Украйна, имахме си Чечения, Афганистан.“ „Мамо, нашите войски там няма да ги пращат. Реших, отивам. Трябват ми пари. Та нали не отивам на война – отивам на работа. Друга работа няма“.

В 18-а Отделна мотострелкова бригада, войскова част 27777, в село Калиновская в Чечения Антон заминава на 21 юни. Сам си е избрал мястото, където да служи. Казвал, че в Южна Осетия се влюбил в планините. Бързал да го вземат до края на месеца, така че за юли вече да получава заплата. В частта обаче разбрал, че три месеца ще е на изпитателен срок и едва след това ще сключи договор.

„Обажда се и казва: „Два месеца със сигурност заплата няма да има“. Казах му: „Кажи честно, да ти пратя ли пари?“, разказва Елена Петровна. „Е, колкото можеш“. Изпратих 3 000, колкото намерих: санитарка съм, заплатата ми е 5500. Антон казваше, че там всички били без пари, бавели ги. Когато след погребението дойдоха момчета от неговата част, които донесоха документите, се оказа, че дори командировъчни не са им дали. Купили билети и – тръгвайте“.

Заплата за месец и половина служба Антон така и не е получил. Пред близките си казвал, че са му обещали 40-50 хиляди рубли. Момчетата, служили заедно с Антон, обяснили, че вероятно той е бил излъган: те получават не повече от 30.

„Отиваме на война“

Вкъщи Антон се обаждал почти всеки ден. В началото на юли изведнъж казал: в частта питат кой иска доброволно да замине за Украйна.

„Казвам му: „Ти, надявам се, не искаш?“ - „Да не съм глупак. Тук никой не иска“. Заедно с него е служило още едно наше момче, отишъл също в Чечения, в Шали. После той ми разказа, че в частта им казвали: ако удържите толкова и толкова дни в Украйна, ще спечелите 400 000. Никой, естествено, не се съгласявал: дори и да останеш жив, с парите ще ги измамят“.

След това Антон написал на майка си, че го изпращат в Ростов. На руско-украинската граница военнослужещите от частта 27777 по думите му стигнали на 11 юли.

Елена Петровна се възмущава, че хранили зле момчетата, държали ги под дъжда или на жегата. Като че тя иска да си представи сина си гладен. Мъртъв не може да си го представи.

17-годишната приятелка на Антон Настя Чернова се е чувала с него всеки ден. За службата си той й разказвал повече, отколкото на майка си. На 23 или 25 юли за първи път й казал: „Отиваме на война“. Изплашената Настя само попитала: „Ама нали в Украйна няма руснаци?“ - „Ние отиваме в ролята на опълченци“. Три-четири дни не се обаждал.

Втори път, както Антон разказал на Настя, ги изпратили в Украйна на 3 август, за два дни. Градове, срокове и цел на пътуването – не казвал. Настя мисли, че той самият не е знаел.

„Вероятно са ги изпращали просто да контролират ситуацията, да погледнат“, разсъждава тя. „Дали им украински пари. Антон казваше, че влизал в магазин, смееше се: „Сувенири няма, поне украински пари ще ти донеса“. Като че не говореше за война, а за обикновения живот.

„Изпратиха ни в помощ на опълченците. Не се притеснявай, всичко ще е наред“
 
На 10 август Антон се обадил вкъщи: „Мамо, изпращат ни в Донецк“.

„Казах му: „Къде? Там се води война! Не могат да ви изпратят там!“ а той: „Мамо, само така си мислиш“. Само каза: „Изпратиха ни в помощ на опълченците. Не се притеснявай, всичко ще е наред“.

На Настя казал още, че ще е в Украйна два-три месеца, може би до ноември, без връзка.

На 11 август на Антон дали две гранати и 150 патрона за автомат. В три часа той изпратил съобщение на майка си в мрежата ВКонтакте: „Предадох телефона си, заминах за Украйна“. Това е.

„Не разбирам как са могли да ги изпратят? - казва майката. - Много народ са, 1200 души. Дори не знаех на кого да се обадя, не знаех тези майори, не знаех номерата им. Ако знаех, щях да им кажа: „Не смейте да го изпращате!“.

Какво се е случило след това е известно от разказа на двама войници, служили с Антон в частта 27777, които след погребението отишли в Козмодемянск с документите му. Единият от тях по-късно се е срещнал с члена на Съвета по правата на човека Сергей Кривенко, който е записал разказа му.

По думите на войниците заповедта за преминаване на границата с Украйна е била получена на 11 август. Тези, които отказали, били обиждани от командването, заплашвани с наказателно преследване. Заповядали всички документи и телефони да бъдат предадени, униформата да се свали /всички се преоблекли в обикновени камуфлажни дрехи/, на техниката трябвало да се замажат опознавателните знаци и номерата. На краката и ръката вързали тесни бели ленти, с които се разпознавали „свой-чужд“. „Днес на крака, утре на дясната ръка и т.н. Всичко, което се движи без лента, бива унищожавано“.

През нощта на 12 август колоната от 1200 души влязла в Украйна и през деня на 13 август спрели в завод в град Снежное, Донецка област, на 15 км от границата. Машините с боеприпасите и оръжието оставили близо едно до друго. През деня на 13 август по колоната ударили с ракети „Град“.

„Момчетата казаха, че от 1200 души загиналите са 120, ранените 450, казва Туманова. - Те били някъде по-назад, а моят Антон отпред. Нито окопи, нито защита. Паника, кой по машините, кой къде. Спасявали се както можели“.

Накратко, според описанието на войниците операцията на победоносната руска армия на чужда земя е изглеждала така: с две гранати на човек и неподготвена за бой техника военната колона влязла в Украйна, попаднала под ракети „Град“ и след едно денонощие се върнала обратно със 120 трупа, пише „Новая газета“.

„Вие ли сте издали заповедта?“
 
Известието за смъртта донесъл служителят от военния комисариат в Козмодемянск Будаев. „Донесе го и самият той плаче. Само попитах: „Къде е станало?“ - „Край Луганск“. - „Ама те тръгнаха за Донецк“. - „Не са стигнали“. Даде ми номера на частта, обадих се и казах: „Може би е грешка и това не е моят син?“ - „Не, вярно е, момчетата го разпознаха. Съболезнования и други такива“.

Оттогава никой от военното командване не е разговарял с Елена Петровна.

„Защо се случи това? Къде? Да ми кажат и да не ме лъжат. Искам да знам повече, защо, кой е издал заповедта?! Защото тази заповед може да е само от Москва. Ако Путин стоеше пред мен, така и бих го попитала: „Вие ли сте издали заповедта? Отговорете честно“. До последно мислех, че там няма руснаци. А момчетата казват, че там нещата няма скоро да свършат. Защо трябва някой да ходи там? Сами да се оправят“.

„Обзе ме паника. Хората трябва да знаят, че момчетата воюват. Макар че може би в Москва знаят всичко и без нас? - пита Елена Петровна. „Обадих се на „Войнишките майки“ и те веднага: „А, 18-а бригада? 120 загинали, знаем“ - тоест не съм първата, която им се обажда. Питат ме: „Не се ли боите, че след това ще ви...? Не се страхувам, казвам“, цитира вестника майката на убития войник.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase