Слушай ме, слушай ме

Гостуването на Никита Михалков у нас беше голямо събитие на София Филм Фест. Всъщност, едно от най-големите, имайки предвид, че само преди няколко седмици неговият последен филм - “12”, беше сред номинираните за Оскар, а преди няколко месеца спечели специален “Златен лъв” на фестивала във Венеция.

Още повече, че идването му у нас се случва по средата на снимките на продължението на “Изпепелени от слънцето” (първата част на филма му донесе Оскар през 1995 г.).

Въпреки всичко това, той с удоволствие поговори с журналистите и почитателите си у нас. Дори на въпрос как усеща България, си спомни старата поговорка “Курица не птица - Болгария не заграница” (Кокошката не е птица, а България не е чужбина) и сподели, че във всички славянски държави се чувства “сред свои”, като в семейство.

За “12”, Михалков сподели: “Направих този филм без мисълта за политическа коректност. С него просто искам да си поговорим. И да се послушаме. В днешно време когато попиташ някого “Как си”, не очакваш той да ти каже истината. Дори не чуваш отговора му. Забравили сме да си говорим. А това е най-важното...”

В този смисъл, веднага си поговорихме с режисьора, послушахме го и го чухме. Ето какво се получи...

“12” е филм, който би трябвало не да забавлява, а да ни накара да мислим и да разберем нещо за себе си. В този смисъл, какво вие разбрахте за себе си по време на снимките?

Аз никога не съм попадал в подобни ситуации. Докато писах сценария и снимах, постоянно се сравнявах с героите и си мислех за начина, по който те постъпват. В крайна сметка разбрах, че най-вероятно не бих направил превилния избор. Дори съм сигурен, че бих постъпил неправилно. Защото човекът дори за мен вече е средство, а не цел.

Често казвате тази фраза. Мислите ли, че е възможно в съвременния свят да има индивидуалност и хуманизъм?

Със сигурност не мисля, че в съвременността човек може да вземе една таблетка (или филм, ако щете) и да стане друг. Мисля, че изходът от всички негативни последствия от съвременността може да бъде избегнат, само ако не постъпваме с другите така, както не искаме да постъпват с нас.

Ако не умееш и не желаеш да слушаш и да чуваш, можеш да си сигурен, че и теб никой няма да те слуша и чува. Както казва Чехов, “на вратата на всеки щастлив човек трябва да има чукче, което да предвестява голямото щастие”.

Имам предвид, че ако съдим за собствения си живот по живота на онези, които живеят по-добре, винаги ще имам проблеми. Ако съдим по живота на тези, които са по-зле, доста проблеми ще ни се струват незначителни.

Знам, че снимате продължение на “Изпепелени от слънцето”. В него проблемите идват от миналото, и в същото време първата част е минало. Защо решихте да направите това двойно завръщане, важно ли е да се изправяме често срещу онова, което отдавна е било?

Важно е, да. Във филма става дума за 41-43 година. Тогава имаше огромна война. И мисля, че за нея сме говорили недостатъчно.

В същото време сега си купуваме вестник, качваме се на автобуса, чакаме такси и дори не си помисляме “Боже мой, аз си купувам вестник. Аз пътувам с автобус. Мога да правя всичко това. Аз съм щастлив човек”.

Изгубили сме щастието от обикновеното, защото сме забравили какво е да си във война, да живееш в страх и ужас. Искам да напомня, че е имало време, когато късче лимон е било по-важно от всичко на света за човека. Едно малко късче лимон. Искам с тези филми да кажа, че битието, доколкото ние го създаваме, трябва да бъде сравнявано с небитието. И това не означава задължително смърт.

Има ли филм, без който не можете да си представите кариерата си?

Никога не съм мислил за това. Всъщност, никога не мисля за филмите си. Така ми е по-лесно.

Казвате, че се изненадвате от реакциите на чуждестранните зрители и критика на “12” - един много руски филм за руската действителност. Мислите ли, че локалните проблеми могат да бъдат глобални? Прави ли киното един национален проблем универсален?

По-скоро не. Но “12” съдържа и глобални проблеми. И има глобално кино. Например “Полет над кукувиче гнездо” е такъв филм.

Кой филм ви хареса напоследък?

“Остров” на Павел Лунгин. И “Мачпойнт”.

Как работихте с актьорите в “12”?

Ако в театъра актьорът омагьосва с очите си, с енергията от общуването при зрителния контакт, в киното липсва тази жива енергия. И на актьора му остава само партньорът. Той трябва да акумулура енергията си и да я насочва. Затова по време на снимките на “12”, в залата постоянно снимаха 4 камери и никой не знаеше дали работят или не.

Енергията на играта не се постига с монтаж. Затова исках актьорите винаги да играят все едно снимат, все едно ситуацията е реална. За мен сценарият не е библия, а основа на онова, което се случва. Освен това аз бях вътре и също играех – още един начин да управлявам енергията.

Освен това, преди снимките имахме 2 плътни седмици репетиции от сутрин до вечер. За мен беше много важно актьорите да се отворят един за друг, да се почувстват в безопасност, да си знаят текста и да не се ползват от клишетата си, поради недообмислени липси в аргументацията им защо героят казва това, или прави онова.

Не исках да има насилие в снимките – исках всеки от нас да е отворен - пластелин, който наистина се преобразява напълно и естествено.

Какво предстои?

“Изпепелени от слънцето 2”.