Укротяване и бесове по Мариус

Вижте снимки от представлението

След излизането на новата постановка на Мариус Куркински, мненията на колегите бяха доста противоречиви, а във въздуха се носеше слухът, че най-накрая "той се е осрал".

Още на премиерата, където погледът е най-критичен, много хора си тръгнаха през антракта и не се завърнаха. Други останаха – кой с неугаснало любопитство, кой с нежелание, или от спортна амбиция да го догледа, кой – просто, защото му харесва.

Обвиненията и критиките започнаха да се сипят още на следващия ден и повечето гласяха, че “цялата постановка е изпразнена от смисъл и натъпкана с ефекти тип “Комиците” и че не “сме очаквали такова нещо”...”

За мен обаче, “Укротяване на опърничавата” не беше особена изненада. Всъщност, видях точно това, което си мислех, че ще видя...

Пиесата е класическа Шекспирова комедия, която най-общо се занимава с отношенията между мъжа и жената.

В нея богат търговец има две дъщери - малката е мила и красива (с много обожатели), другата е опърничава (и всички се страхуват от нея).

Бащата обаче решава, че няма да ожени буйната Кейт преди Биянка. Затова всички ухажори на малката се втурват да търсят някой, който да се престраши да се ожени за Кейт и да я укроти. И го намират...

Текстът е специфичен с характерния за ренесанса похват “пиеса в пиеса”- тоест актьорите играят, че играят.

Това е и отправната точка на Мариус – той поставя героите и ситуациите в нещо като съвременен контекст, а на мястото на зрителите настанява типичния обитател на крайните квартали (анцуг, алкохол, агресия, арогантност).

Междувременно самите актьори, които разиграват пиесата, преминават от “аз чета героя си” до “аз съм героя си” - така че спектакълът представлява и размисъл върху актьорската професия (как бавно навлизаш в един друг свят и точно, когато всичко е най-красиво, идат аплодисментите, хонорарите и "изплюването". Нещо, което се случва и със зрителя, между другото).

Стилистиката на представлението е еклектична до кич.

Сценографията и костюмите преминават от споменатите култови шушлякови анцузи и кожени якета с ланци, до бели стилизирани ренесансови тоалети. Има лук, секири и смешни перуки. Има и полилеи (хватка, позната от предишна постановка на Мариус), които променят гледната точка на ставащото.

Актьорите се вихрят в почти всички жанрове – пантомима, импровизации, комедия дел арте, пълна клоунада, нещо като драма и какво ли още не. И са страхотни във всичко.

Друг е въпросът, че смешките сме ги гледали в много от постановките на Теди Москов, или във филмите за Монти Пайтън. Образът на Камен Донев, например, присъства в поне три други спектакъла, има и много други вече употребявани мотиви, образи (двете блондинки), хватки и заигравки дори само в постановките на Мариус.

И всичко изброено до тук служи на една голяма идея, която е и причината “Укротяване на опърничавата” да се случи.

И тази идея е темата за Укротяването.

Но не на жената от мъжа, а на човека – в смисъл на освобождаване от бесовете му. В конкретния случай – при досега с изкуството.

Още на интервюто миналата година, Мариус каза, че театърът е последното място, където зрителят е задължен да седне и "като в болница, или някак насилствено... да мълчи и да слуша".

Каза и че го интересува "напълно редовата публика, заварените хора, които идват и просто не знаят какво да правят със себе си, накъде да гледат. Някои даже гледат в обратната посока, други гледат към тавана, трети... Дотам сме стигнали, дотам сме стигнали...“

Според мен "Сътресение" е по някакъв начин път към този спектакъл - една блестяща крачка към не толкова блестящо представление за "обикновените хора" (които, повярвай, гледат "Комиците", за разлика от критиците).

Може би целта на "Укротяване на опърничавата" е да разсмее по най-прекия начин. В същото време, 3-часовата продължителност задържа човека в онова мълчаливо, слушащо състояние, което Мариус така бленува.

Но, ако имаме забава и слушане, за съжаление идеята на това случване се загубва някъде по пътя.

Началото и навлизането в конфликта е приятно, и търчащите актьори с брадви, ръмженето и смешните моменти са в прилично количество.

Във втората част обаче, този абсурд или трябва да продължи и да бъде доведен до крайност, или да се завърти на 180º и да стане смислен и дълбок. Случва се средният вариант – все по-семпли решения, сериозно-поучителен тон, недоизяснена режисьорска идея, липса за кулминация, обрат, катарзис и край.

Зрителят, подготвян с напоителен смях и абсурди да бъде потопен в театъра, е набързо размагьосан, защото не успява да прочете какво следва от всичката дандания.

И идването на вълшебния момент между съня на Шекспир (в който "участваме") и реалността, не следва от линията на постановката.

"Укротяване на опърничавата" не ме убеди, че чертожникът от "Комедия на слугите", в допира с високото изкуство, ще стане друг. Но пак беше смешен. И мълчах 3 часа.

Ако това не е достатъчно... съжалявам.

Вижте снимки от представлението