Разговорът с Мариус се проведе през пролетта.

Тогава, само за няколко месеца, той вече беше близо до рекордните 100 представления на “Сътресение” .

Ето какво ни разказа за него...

След като дълго се изявявахте предимно като режисьор, изведнъж миналата година направихте актьорски спектакъл. Защо? Защо избрахте за завръщането си точно Хайтов? Какво изследвате чрез него, защо се случи това театрално „Сътресение”?

Избрах Хайтов, защото имах необходимост, съвсем просто казано, от малко по-твърд текст. Текст, който не предлага изобилие от избори за хората, както сме свикнали. Да имаме голям избор, да имаме много решения, да имаме много чувства - една за мен преливаща и отблъскваща чувственост, на която сме се научили.

Исках героите да споделят неща, които просто са се случили, да бъдат поставени пред свършен факт. Без много умуване - просто споделяне на истина, която се е случила. Това исках да играя, не исках да изпитвам чувства по сцената, както да речем в работата ми по досегашни материали. Не исках да има страдание.

Намерил съм такива текстове, в които хората по някакъв начин са се оправяли с живота в себе си и могат да го разкажат с 3-4 истории, както е в разказите на Хайтов. Те разказват своя живот в няколко истории. Исках подкрепа от такъв човек, който вече се е справил с живота.

Звуковият фон в спектакъла е впечатляващ. Вие ли поставихте на Емилиян Гацов-Елби задачите или работихте заедно?

По отношение на музиката на Елби, аз му поставях конкретни задачи. Записахме певица, жена, която пее – Дарина, и певец записахме, и гайда, и тъпан.

Искахме от истински звуци да направим фонограмата, но в същото време аз исках тя да е най-съвременният елемент като звучене. Защото Елби работи на компютър и някак си исках това да не е автентична музика, а да е коментар на съвременния човек към изчезналото вече звучене.

Чуват се гласове, звучат чанове, обаждания. Последният музикален фон на третата част се казва „Излитане” – писта за отлепяне, където душата вече набира скорост да си отиде, да замине. Звуци от целия свят се чуват, звуци от целия живот на героя. Много харесвам това парче – то е много равно, но в него има много неща от живота на тези забравени хора.

Исках звученето да е като от старо, също забравено, радио, в което се смесват станциите. В никакъв случай не искахме да постигаме автентично изпълнение на гайда или нещо такова. По-скоро музиката на сцената да е спомен за отминалото време. Да звучи някак си като негово ехо.

Да се върнем на спектакъла. Тази подкрепа от близък човек, реалистичното преживяване и проговаряне на героя – имаше ли конкретно вдъхновение за характерността на образите ви?

Да. Исках да се опра на нещо много близко, нещо мое, и използвах начин на говорене от добруджанския край, дори конкретно - речта на дядо ми... Използвах я за третата част на спектакъла – „Засукан свят”, защото тя е за старостта... Ако мога да ги разделя на три части – младост, зрелост, старост.

Та там използвам езика на дядо ми, без да съм променил и една дума от Хайтов. Съзнателно не тръгнах да търся автентичността на родопското говорене, откъдето е Хайтов. Има като че ли някаква жилка, която пронизва цяла България – от Добруджа до Родопите – подпочвена, златна, която свързва тези краища. Може би ние прекалено търсим разделението, а него го няма. Прекалено малка е тази страна и въобще тази планета за разделението, което носим.

Така или иначе, вглеждането в езика ми беше необходимо, за да я има автентичността, която се усеща в спектакъла. В Добруджа говорят така, както в последния разказ, и в случая аз исках категорично да постигна обединение, а не разделение на различните области в България, тъй като вече играя „Сътресение” в цяла България.

Такова ми е и вътрешното послание – искам да обединявам в едно лице хората, които идват в салона. Все още искам театърът да запази шанса да обединява публиката в едно същество...

Постигате го, защото в моментите, в които има някаква пауза в спектакъла, хората, освен че са ужасно щастливи, се гледат един друг, търсят реакцията на другите. Как използвате тази огромна енергия, насочвате ли я по някакъв начин?

А, интересно... В театъра това е грамадна част от работата ми – заниманието с общата енергия на салона. Има спектакли, в които решавам да се отделя от публиката и да вървя напред, а тя да следва спектакъла. В моноспектаклите заниманието с енергията на публиката е един отделен семестър от обучението. Аз много се занимавам с това, особено в съвременния театър, който остава последно място за взаимността на тези двата компонента – актьор и публика.

Тоест част от работата ви е била насочена конкретно към воденето на зрителите?

Театърът със своята вековна история все още държи на това, че остава последното място, където зрителят идва, длъжен е да седне, да изключи себе си, да мълчи и да съзерцава друг човек.

Хората не се слушат сега в живота. Те вече изгубват тази способност, нямат тази способност. Никой не слуша другия, дори двама души, които се водят за близки – влюбени, или мъж и жена, или приятели... Изчезва възможността за комуникация.

Човекът се превръща в някакво самосъществуващо същество, което не се нуждае някой нещо да му казва. То взема само това, което му е необходимо за неговия монолог, за неговата вътрешна потребност. И продължава напред, без да чуе, без да сподели…

Това се превръща в много голяма болест... То е може би от страх, може би от... Ние се завръщаме към животното, вървейки в тази посока, или може би е някакъв инстинкт. А пък изкуството, тъй като от дълго време спасява хората, си върши работата.

Оставило е театъра, като някаква последна възможност, и архитектурата му е такава – изисква човекът да влезе, да седне и като в болница или някак насилствено... да мълчи и да слуша една друга история. Именно защото изкуството е живо, то се създава пред зрителя и той не може да говори или да сменя канала и трябва да гледа.

Виж, това е някакво спасение – затова и много държа на зрителската енергия. Но виждам колко по-трудно става. С всяка изминала година.

Какво по-точно се случва?

Три години не бях правил моноспектакли и за три години съм “изтървал” публиката. Идват все по-непроницаеми същества. В началото виждам как са завъртени и завихрени в нещо, което те самите не знаят какво е. Пробивът, тръгването с мен става дълго след началото на спектакъла. Не беше така преди три години, не беше чак толкова трудно тогава...

Естествено, има театрална публика, която идва и веднага се вглежда и те слуша. Аз се занимавам с напълно редовата публика, със заварените хора, които идват и просто не знаят какво да правят със себе си, накъде да гледат.

Някои даже гледат в обратната посока, други гледат към тавана, трети... Дотам сме стигнали, дотам сме стигнали... Носят фотоапарати, моля се да не ме снимат и това не е от суета, аз просто не трябва... А децата, например, новите хора, имат чувството, че аз съм “прожектиран”, че мен някой ме пуска отнякъде, че някаква холограма ли е това, или какво...

Оттам трябва да тръгнем, разбирате ли, дотам е опрял ножът - наистина опиране до някакъв кокал вече. Има съвременни творци, които категорично отказват да се занимават с това. “Ние се занимаваме със себе си, ние си правим театър, а публиката, ако иска да разбира”.

Това също може, чудесно, но аз вече не им вярвам, съжалявам. И видях този театър, който следва сам себе си, а пък публиката да прави каквото иска. Аз не говоря за слизане на нивото на разни пиеси – да се играе само Рей Куни и само български комедийници - няма такова нещо.

Говоря за голямата идея за тази комуникация, за тази връзка, за това сливане... За мен театърът има много общо с храма и той трябва да остане храм на изкуството.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase