Българинът, който се сражава за Украйна: Тук хората не са се отчуждили

Иван Калчев-Глиги е един от тримата официално обявени български легионери, които се сражават във и за Украйна. Ето какво пише бившият кандидат-депутат от ДБ, известен протестър и еколог в своя репортаж за OFFNews, разкриващ как тече живота в Украйна 3 месеца след началото на войната:

"В ранната неделна сутрин, още преди изгрев, по прашния селски път мина колона бетеери. Наши. А по обяд при съседите дойде на гости приятелско семейство с две деца. Съседи са ни, защото окопите ни са в гората срещу тяхната къща.

Къщата е кирпичена, едноетажна, с по два прозореца на всяка стена. Отстрани има още една по-стара къщурка и барака за инструменти. Всички покриви са от етернит.

Отпред ограда няма, между къщата и пътя има поляна. На дъба виси люлка. Докато пиша, чувам как децата си играят с кучетата и котките. Кучетата нощем идват и се разхождат с нас докато патрулираме. Не знам кое куче от коя от съседските къщи е, може би и те самите са се подвели по акъла на котките, че всеки в селото има задължение да ги храни и да си играе с тях. Вече спряха да се плашат от експлозиите на земята и във въздуха.

Дори и в условия на война тези деца си играят на поляната в по-безопасна среда, докато у нас извеждаме нашите по градинките с повишено внимание. Даже и по вилите се страхуваме да ги пуснем извън дворовете, защото отвън прелитат тунинговани "беенвета" и "жипове".

Тук в селото електрозахранването е прекъснато. Не изглежда като на някого да му прави впечатление. Ако ти трябват дърва за печката - излизаш от къщата, пресичаш пътя и си в гората, току до нашите окопи. Да сечеш няма нужда - нападали клони има колкото щеш. Няма и следи някога да е имало сеч в гората.

Хората си копаят градините, ходят с тубите за вода, гледат си животните. Забранено им е да говорят с нас, но не и да ни носят кисело мляко и домашно сирене. Те и така ни ги носят, без да разговарят. Само един ни заговори, да обясни как ни чул че кашляме лошо и затова ни сварил чай "от треви".

А у нас защо, без никой да ни обстрелва с артилерия, си загубихме селата? Не само си запуснахме дядовите къщи, ами и бабите зарязахме там на доизживяване.

Без никой да ни напада горите, сами ги палим и изсичаме до голо. Защо и за какво? За пелети? За пари? Никой не е тръгнал да ни дебаркира на плажовете, а сме ги залели с бетон. Диверсанти ли ни тровят водите? Не, ние самите.

И не е само това. През украинските градове минахме набързо. Но не видях никъде паркирани по тротоарите коли. Ще кажете - избягали са. Ама и счупени плочки не видях, нито коловози в градинките или разкаляни междублокови пространства. Новото строителство не руши историческите сгради и не откъсва от парковете.

Където има дупки по пътищата, са от снаряди. Ще ги запълнят, още преди да е свършила войната. А нашите ще си останат.

Тук хората не са се отчуждили. Не са се оградили с двуметрови дувари, не залостват кепенци. Не са вдигнали къщи като прогимназии. Може и да не знаят какво ги чака, но знаят откъде идват, кои са и къде се намират.

А ние се загубихме. Загубихме си връзката и със селото, и с природата. Не корените - хората нямаме корени, загубихме си родовата памет. Загубихме си традициите и ги заменихме с някакви фалшиви ритуали като от меню на Балкантурист. Загубихме си традиционните ценности.

Трудолюбие. Скромност. Спестовност. Просвещение. Вяра. Морал.

От времената, когато даскалът е бил най-уважавания човек в селото и "напред, науката е слънце", през рабфака и "учи, за да не работиш" до "примоция в унесесе". Образованието на децата не трябваше ли да е отговорност на родителите, а не на държавата?

Май никога християнството не е било силно по нашите земи, но защо заменихме морала и устоите с поклонения пред чудотворни икони? Загубихме и вярата, вътрешната вяра, която не се мери в свещи и кръстове. Можем ли все още да различаваме добро от лошо?

Тук в Украйна покривите на селските къщи са етернитови, а на църквите - златни. Във всяко бедно село. Във всяко!

Съседите си работят нещо по двора. Мъжът все е с работни дрехи, а жената обикновено се вижда отдалеч заради оранжевите градински ръкавици, но онази сутрин излезе по бялата ленена премяна с широките ръкави и крачоли и с тях попи росата от зелената поляна. А преди слънцето да се вдигне, стоманата на автомата е толкова студена на пипане.

Загубихме си същността. Забравихме да се усмихваме, сложили маски за пред шефовете или клиентите. Силните независими жени забравиха как се берат билки по изгрев и как се закичват цветя в косите. Мъжете забравихме свещения завет на дедите. И децата си изчанчихме - по наше време беше нормално момчетата да счупят прозорец с топка или прашка, а юношите - да се сбият за момиче. Сегашните в тикток ли ще направят онези глупости и грешки, които са необходими, за да може момчето да се превърне в мъж?

Всъщност колко Българии загубихме? Една премазана под галоша на червената армия. Май оттогава насам не сме имали силен лидер. Има ли личност от последните 70 години, за която в учебниците по история ще пише "национален герой"? Въпросът не е към пиарите.

Трите фалита през тоталитарния режим за една загубена България ли ще ги броим или за три? И после още една, в червените куфарчета, източените банки, пирамидите, групировките и трибуквените застрахователи. Напоследък градовете ни заприличаха на европейските, а и ние се почувствахме европейци. А можехме това да сме го направили преди 20 години.

Още колко потъна в къщите за тъщи, терасите, студения резерв, кюлчетата, ремонтите на ремонтите, тръбата за мордорски газ?

И сега май сме напът да загубим още една. Заменихме връзките с линкове. Приятелствата - със социални мрежи. Прозорецът с безброй врати - с инвестиционен портфейл и биткойни. Живеем по един човек в апартамент и се виждаме с родителите само на национален празник. Американизирахме се, в лошия смисъл.

А както се казва по холивудските военни филми - търсенето на удобства ще те убие. На война - персонално, в мирно време - ако колективно все отлагаме промените, избягваме трудните избори.

В селото кукурига петел и се чува детски смях. Пчели жужат по ябълките и вишните. Над мен дърветата се поклащат от вятъра и прискърцват. Зад хълма се взривяват снаряди. Бихте ли заменили епизодична роля във войната за главната роля в клетката? С всеки ден намирам все повече смисъл да съм тук", написа Иван Калчев-Глиги.