В България има приблизително 6 500 000 избиратели и всеки, който се занимава с избори, прави следната сметка (това ще ви подсети за случката с „матр’яла” в Чикаго):

От същинския пред- и изборен процес се вадят около 800 000 български граждани от турски етнически произход. Вече двайсет години политиците отказват да признаят факта, че на практика тези български граждани, къде от страх, къде по принуда, са лишени от правото си на свободен избор.

Следващото изваждане е на още толкова (около 800 000) български граждани от ромски произход – електоралният казан, в който всяка партия бърка до рамото по време на избори, и също така отказва да признае, че и те са лишени от правото на избор, по различни причини, но и тук принудата – повече финансова и социална, отколкото етническа – е факт.

Дотук в сметката останаха малко повече от 4 500 000 души.

Приблизително 1 000 000 български граждани живеят в чужбина (по някои данни са близо 1 500 000). По съвсем различни причини, но от тях гласуват под 10%.

Значи в сметката останаха 3 500 000 – тоест половината от населението, имащо право на глас.

Така наречените „твърди ядра” на различните партии са константни в определени рамки: за БСП това са около 600 000 души, за десните партии вероятно (общо) можем да добавим още толкова.
Останаха ни приблизително 2 300 000. 

Сега още малко сметки – ДПС „електоратът” гласува около 80%, ромските махали дават също такъв процент активност, но по принцип най-високото гласуване в национален мащаб е около 50, максимум 60%. Някой сметна ли крайния резултат?

С извинение за политическата некоректност, но най-голям отказ от гласуване има сред гласоподавателите българи, живеещи в големите и средните градове, млади, образовани, с професия и средни или дори високи доходи. Тоест изборът кой ще управлява държавата, кой ще е държавен глава, кой ще е кмет на града и на общината, частично, но в голяма степен се прави от хора, които не подлежат нито на свободна пропаганда, нито имат свободен избор (тях ги купуват или убеждават да гласуват по една друга логика). Останалите не намират политическо представителство или просто отказват да участват в театъра.

Тази аритметика не е нова за никого, но за нея срамливо мълчат политици, социолози, анализатори, дип не е удобно да обсъждаме или да поставяме под съмнение правото на глас на всеки (не е и законно). И са прави. За правото. Но само толкова. И за да не разгневявам за пореден път либералните и политически коректните читатели ще кажа – не ме интересува дали преобладаващите гласове са на избиратели от малцинства или махали, интересува ме дали те избират свободно, съзнателно и информирано, така както го правим аз и още десетки хиляди, които искат гласовете ни да имат значение.

Защо подхващам темата отново и сега? Защото Изборният кодекс, който трябва да регламентира начина, по който ще се избира всяко представителство в България, е в парламента. И вече е ясно, че отново политиците ще кроят и кърпят проект, който е меко казано предпазлив. В този проект е явен стремежът да бъдат осигурени с гласове партийните квоти – запазва се системата на наредените листи, макар и с преференциален елемент, а мажоритарният вот остава минимизиран.

Отново се връща законодателството отпреди 11 години, за назначаване на кметски наместници в София, Варна и Пловдив. Това вероятно има своята финансова и политическа логика, но затяга единствено централизираната власт и демотивира избирателите в големите градове. Но има един критично важен елемент в схемата на изборното законодателство, който, мисля, ще бъде следен с болезнено внимание и на който, склонна съм да мисля, държат мнозинството избиратели, както и отказалите да избират. Така нареченият изборен туризъм.

Да, хората, изселени през 1989 година, не са извършили нищо, заради което да бъдат лишени от правото за гласуват, и са български граждани. Но злоупотребата с техните гласове е достигнала вече такива размери, че трябва да се намери законен и разумен начин това да бъде спряно.

Ако ДПС не ги беше превърнало в марионетки, вероятно този въпрос нямаше да стои така остро в българското общество. Но още преди повече от десетилетие Ахмед Доган се само провъзгласи за ключа към властта и го постигна, както с правителството на Любен Беров, което беше с мандат на ДПС, така и с коалицията си със Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев.

И в типичния си откровено-циничен начин, вероятно помните, обяви „купуването на гласове за обичайна европейска практика”. 

За съжаление обичайна практика в демократична България е транспортирането на хиляди хора в рамките на 48 часа веднъж на година или година и половина, за да напълнят урните. И това е също толкова цинично, колкото и фактът, че десетки хиляди, които живеят и плащат данъци в десетки градове или общини, не могат да изберат кой ще ги управлява. Тяхното право на глас остава безсилно, затрупано под лавината „туристически” бюлетини.

Този „туризъм” беше усъвършенстван и за преразпределение на купените гласове вътре в страната – не ти стига малко за кмет или депутат, и махалите почват да се пренасят насам-натам.

Сигурна съм, че изискването за двойната уседналост – тоест да си живял една година там, където искаш да избираш или да те избират, може и ще бъде представено като ограничение на правата на част от българските граждани, като „етническо противопоставяне” и т.н. Не знам как би отсъдил КС, защото в конституцията е заложено само пълното право на всеки български гражданин да избира представителството си. И всеки скрит или явен ценз или ограничение от гледна точка на закона е неприемливо. Но автобусите, пътуващи из Балканския полуостров или от едни села и градове към други, също не са дефинирани в основния закон.

Купуването на гласове вече е криминализирано, но никой не е толкова наивен или добронамерен, за да смята, че това ще спре някого.

И целият този панаир отвращава и демотивира толкова голяма част от избирателите, че започва да ми се струва ключов за това, което политиците наричат „обществен договор” – ние им делегираме права да управляват, те по дефиниция зависят от нашия избор. Защото иначе бавно и безропотно ще се върнем към ситуацията, в която изборите бяха жалък фарс и имитация на избор. А колкото повече отказват да участват в този избор, толкова повече „електорат” ще си пазаруват едни други хора. 

И аритметиката им пак ще излезе. Но на тях, не на нас!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase