Бегъл поглед върху картата на настоящите кризи на Запада показва, че Турция заема невралгичната точка, където се срещат много международни проблеми. Това е пресечната точка на войната на Запада срещу "Ислямска държава" в Сирия и Ирак. Тревогите на НАТО от една надигаща глава Русия откъм Черно море. Петролопроводи и газопроводи от Каспийско море и отвъд кръстосват региона. А макар и мигрантската криза днес да изглежда на заден план, миналогодишното преселение през Турция в ЕС показа, че лесно може отново да бъде задействана като стартова площадка на следваща дестабилизираща бежанска вълна, пише Марк Алмънд във в. "Дейли телеграф".

В продължение на десетилетия САЩ и европейските им съюзници свикнаха да разчитат на Турция като бастион на техните интереси. По ирония на съдбата, докато демокрацията в Турция сякаш затихваше през последните 14 години при управлението на президента й Реджеп Тайип Ердоган, който сега решително си върна контрола на страната след неуспешния военен преврат, непредсказуемостта на Турция само растеше.

Ердоган винаги се е дразнел, че с него се отнасят като с младши партньор. Като човек, постигнал всичко със свои сили, той е много чувствителен към проявите на пренебрежително отношение и не ги прощава. Той се издигна от дъното на турското общество и противно на всички очаквания побеждаваше отново и отново своите завършили европейски и американски университети опоненти в светския елит. Докачливостта му се харесва на редовите му привърженици, но го прави неудобен партньор за международната общност.

След като години наред се представяше като човека, който ще вкара Турция в ЕС, Ердоган внезапно охладня към тази идея. Миналата година страната му действаше като фуния за насочване на масова миграция от Близкия изток към ЕС, така че Брюксел дойде при него с шапка (или по-скоро чекова книжка) в ръка. Ердоган показа, че може да затвори кранчето, ако Брюксел не му угажда. След Brexit-а обаче растящото подозрение в Анкара, че Турция никога няма да е добре дошла в евроклуба, стана приет факт.

Ердоган гордо обърна гръб на тези амбиции и внезапно задейства драматична дипломатическа революция в месеца преди преврата. Правителството му в бърза последователност оправи отношенията си с Русия, Египет и Израел. Внезапно бяха забравени думите на Ердоган, който описваше като убийци Путин, Сиси и Нетаняху. След това, в навечерието на преврата, новият премиер на Турция дори спомена съживяване на отношенията със Сирия.

В същото време отношенията със САЩ пикират стремително надолу. Пентагонът бе хванат неподготвен, когато турското правителство включи американските самолети и дронове, който действат от военновъздушната база Инджирлик срещу ИД в Сирия, в забранената за полети зона, която бе наложена над Турция след преврата.

Нещо по-лошо, бе прекъснато електрозахранването на базата. След това турският командир на базата бе арестуван, което породи слухове в Турция, че той е бил човекът за връзка между пучистите и Пентагона. Това може и да се отхвърля без колебание на Запад, но е симптом за това колко отчуждени са редовите поддръжници на Ердоган от американския съюзник.

Изявлението на Ердоган веднага след опита за преврат, че той е бил планиран от живеещия в САЩ Фетхуллах Гюлен, допълнително изостри напрежението с Вашингтон. Държавният секретар Джон Кери се опита да успокои топката с изказването, че ако Анкара има доказателства срещу Гюлен, той може да бъде екстрадиран по обичайната процедура. Държавният департамент обаче поиска от турските власти да отрекат обвиненията, че САЩ по някакъв начин са замесени в заговора. До момента тази молба се посреща с мълчание.

Отбелязвайки, че Вашингтон е затоплил отношенията си със съседния на Турция Иран, който Ердоган като ортодоксален сунит смята за управляван от отцепници, турският президент сега се представя на Израел като естествен съюзник срещу шиитския му смъртен враг и съюзниците на Иран в пояса от Техеран до Хизбула в Бейрут.

Неуспешният преврат не само увеличи усещането за нестабилност в Турция. Той подсили факторите, направили Ердогановата Турция все по-голям източник и катализатор на несигурност в нестабилните райони около нея. Ако сближаването на Ердоган с Кремъл доведе до решението му да блокира подкрепата за всички сирийски бунтовници, а не само за врага на Запада - "Ислямска държава", ще се разпадне ключов фактор в стратегията на САЩ за борба с тероризма. След десетилетия опити за присъединяване към Запада той може би е готов да го напусне, ако Вашингтон и другите западни страни не му угодят.

Ако Brexit-ът постави под въпрос стабилността на Европа, един "Texit" от Запада ще я разтърси. Ердоган със сигурност си играе с огъня. Но това е нещо, което той прави безупречно. Въпреки че западните лидери се дърпат от пламъците, кризата в Турция не е вътрешен въпрос. Без значение дали ни харесва или не, ударните вълни от вътрешнополитическите му битки ще обхванат Европа и Близкия изток. Ердоган няма да може да ги контролира, щом излязат от Турция. Но изглежда малко вероятно с това да се нагърби Западът.

*Марк Алмънд е историк от Оксфордския университет, който е бил гостуващ преподавател в университета "Билкент" в Анкара. Подготвя за публикуване книгата "Светска Турция: Кратка история".

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase