СПИН-о-мания

Да се изследваш за СПИН в днешно време си е задължително, показва някаква отговорност към собственото тяло и телата на околните. За съжаление повечето хора си правят тестове около 1 декември, когато е Световният ден за борба със СПИН.

Не поради някаква друга причина, а защото тогава медийната истерия става неудържима – цитират се факти, цифри, брой починали, заразени и т.н. Обяснява се как няма конкретни симптоми, по които да познаеш, че си заразен и че могат да минат години преди да разбереш, че носиш вируса в кръвта си.

Тъй като и аз съм човек като всички останали, се реших да си направя тест точно след гореописаната първодекемврийска кампания. Носейки съмненията у себе си в продължение на няколко години, сега решимостта ми взе превес и смело подадох вени. Пласирах се пред кабинета за изследване в бившата Студентска поликлиника.

С мен чакат още няколко унили физиономии, всеки от време на време въздиша тежко, а хората, които минават покрай нас, ни оглеждат съжалително. Все пак кабинетът е различен – плакати с надписи и картинки, които се виждат отдалеч. Всеки от чакащите пред него обаче си е потънал в собствената скръб и размисли и не обръща внимание на околните. Накрая идва и моят ред, въпреки че на няколко пъти ми идваше да избягам.

Гледайки как източват две епруветки кръв, си мислех, че вече няма мърдане – резултатът така или иначе ще е тук след седмица и съм сигурна, че ще ида да си го взема.

Естествено, преди това обстойно разпитах докторката за вероятността да съм заразена, трескаво започнах да премислям колко пъти в последните години съм се разболявала, вдигала температура, дали съм имала гъбички, херпеси и какви ли още не гадости. Не че това ще ми помогне, защото настинката може да си е просто резултат от навика ми да си лягам с мокра коса.

Лекарката ми подава документ, който подписвам, декларирайки, че доброволно давам кръв за изследване. Единственото, което разкривам като лични данни, е рождената ми година, от която се съставя индивидуален код, под който се извършва изследването. Цялата процедура трае 10 минути, след което си тръгвам.

Имам 1 седмица до резултата и 10 дена до рождения ми ден. Времето е гадно, настроението ми – още повече.

Срещу бившата поликлиника са построили църква. Много подходящо, мисля си унило, но още по-добре щеше да е, ако имаше и гробища – направо да си ни копат там. Кабинетът може би умишлено е на първия етаж, за да не може някой по-лабилен пациент да се метне. Почвам да си мисля какво ще стане, ако резултатът е положителен. Не мисля за парти за рождения ден, тъй като то ще зависи от резултата. Казвам на майка ми, която очевидно не приема много насериозно притесненията ми.

Автобус 280 е покъртително тъжен и ми иде да се разрева. Прилежно съм си сгънала документчето от изследването – срещу него другата сряда ще си получа резултата. Чувствам се като радиоактивен отпадък. Прибирам се вкъщи и започвам внимателно да се оглеждам в огледалото. Озъбвам се широко, разглеждам си венците, чудя се дали не ми е прекалено топло – може би имам температура. Симптом, естествено. След това разумът надделява и си казвам, че хората живеят с вируса години наред. Просто си пият лекарствата, които, Слава богу, у нас се осигуряват безплатно. Нещо като хронично заболяване – бронхит или астма. Нещо като диабет и високо кръвно. Кого се опитвам да заблуждавам всъщност?

Щедро се наливам с червено вино, успокоявайки се, че може би ще ми е за последно – твърдо съм убедена, че ако резултатът е положителен, ще се мре. Споделям това с майка ми и с един приятел. Той на свой ред ме утешава, че наскоро гледал класация на градовете, които трябва да се видят преди да умреш, сред които е и Венеция – наскоро посетена от мен. Казва ми, че другата сряда мога да си умирам спокойно. Много хубаво.

Започвам да се изживявам като серопозитивна. Гледам филми за заразени с ХИВ. Чета материали. Не че досега не съм чела, но вече съм искрено въвлечена в историята. Нито ми се излиза, нито ми се вижда с някого. Скоро ще знам истината. Приятелите ме питат ще има ли парти. Де да знам, ако няма парти, ще има друго събиране, без да уточнявам какво.

Толкова ми е тежко на душата, че почвам да се ядосвам, че въобще си направих изследване. Какъвто и да е резултатът, докато го науча нищо чудно да си умра от страх. Толкова се молих тези дни, че на Господ сигурно му е писнало да слуша за моя СПИН. Няма да си взема резултата. Решила съм го. Какво пък толкова, не искам да знам. Вътрешно знам, че ще ида, но това ме успокоява моментно.

Сряда е. Поне времето е хубаво и 280 не изглежда толкова скръбен. Слизам точно пред църквата. Пред кабинета този път няма никой. Става ми толкова лошо, че ще повърна на плочките. Лекарката е жизнерадостна. Току що са й донесли резултатите. Умирам от страх и й го казвам . Тя ми отвръща, че и нея я е страх. Питам я дали има успокоителни в кабинета. Оказва се, че няма. Давам си листчето и таман да я помоля да го раздава по-бавно и да изчака, да си събера мозъка, сърцето и червата, които от страх са си объркали местата, и тя ми казва, че моят резултат е първият и е отрицателен.

Всичко се случва за 2 секунди и първосигналната ми реакция е да опищя поликлиниката. Прегръщам я толкова силно, че ми се струва, че няколко от прешлените й почнаха да протестират. Тя е също толкова радостна. Благодаря на Господ и му се извинявам, че му надух главата последните дни. Излизам, а хората, които си чакат пред съседните кабинети, ме гледат развеселено.
Щастливата ми физиономия е недвусмислена.

В събота ще има парти.