Дядо Йоцо гледа, 2 част

Николай Василев също беше там някъде, трудно забележим с невъоръжено око, но той и не предизвиква толкова голям интерес, защото отдавна се знае, че обича влакчетата – откак журналистите му подариха комплект детско влакче за рождения ден и после някой далновиден фоторепортер го снима как си играе с тях, седнал на земята.

Освен в София, влакчетата бяха тържествено посрещнати и в други български градове. Къде с хляб и сол, къде с кукери, къде с мажоретки – който както може. Замръзнали пенсионери с торбички в ръка гледат и ахкат, разглеждат тоалетните, а телевизиите вечерта се късат да дават репортажи. В които ставам свидетел как Коцето-Калки самоотвержено пее в един от вагоните и се чудя на кой свят се намирам...

Всичко това твърде много напомня разказа “Дядо Йоцо гледа”, само че той е гледал в края на 19 век, а сега е началото на 21 и някак си е много тъжно, че българите отново се радваме на нещо, което другите страни едва ли не смятат, че съществува от зараждането на света. Ние тук се дивим на елементарното транспортно средство, а преди една седмица в Тулуза световните лидери се дивяха на новото чудо в самолетостроенето – Еърбъс А380.

Не, че не е прекрасно да си имаме две нови влакчета. Напротив. Много благодарим на Сименс за тях, както и за останалите, които ще достави и които, Слава богу, поне си ги купуваме, а не ни ги подаряват. Мисля си, обаче, че кучешката радост и кичът могат да бъдат овладени и дори ние можем по-стегнато и достойно да приемаме разни нововъведения и “чудеса” на техниката. И да си оставим Дядо Йоцо в края на 19 век.