Къде се загубиха първите седем години?

В последно време все повече се удивявам колко самонадеяни и груби могат да бъдат някои хора в желанието си да покажат колко високо стоят в обществената йерархия. В някои моменти те са способни да направят всичко, само и само да изглеждат по-интересно и всички да ги гледат. И в същото време със своето поведение падат в очите на другите хора, като остават интересни само за своя си, малък и ограничен кръг от себеподобни. А всъщност те са едни обикновени хора, като всички нас, само дето искат да изглеждат необикновени, но не успяват.

Повод да изкажа тези свои мисли стана един спектакъл-ревю, на който известна компания за облекло представяше своето виждане за красотата. Малко преди началото на този спектакъл повечето хора вече бяха заели местата си и чакаха той да започне. Тогава до мен изникна индивид от женски пол, който на висок глас започна да ме пита това ли е моето място. Смирено отговорих, че не знам дали това е така, защото не бях обърнал внимание да има точно определени места.

Моят отговор явно вбеси жената, която започна още по-истерично да ме пита какъв съм аз и да ме подканя да се махна от това място, защото то е предвидено за друг. След кратка словесна схватка бях принуден да се преместя с едно място встрани.

След минути шоуто започна, но моята съседка точно в този момент откри своя позната на предния ред и започна разговор с нея (отново на висок глас). Постепенно към дискусията се включиха още няколко човека от тяхната група. Този разговор не спря с изгасването на светлините и това започна да изнервя зрителите около тях. Естествено дойде и забележката да бъдат по-тихи, но това ги накара да станат още по-шумни и да започнат да коментират домакините на спектакъла, които в това време разясняваха на зрителите какво ще се случи и какъв е поводът те да са там.

Към средата на ревюто групата до мене вече се беше наприказвала (с няколко разговора по мобилни телефони, между другото) и поради липса на нови теми голяма част от нея реши да си тръгне. Тръгването беше съпроводено с традиционните за България дълги и словесни сбогувания и пожелания за следваща среща.

А самият спектакъл си заслужаваше да се види на спокойствие, защото бе нещо по-различно от скучните и традиционни български ревюта. За разлика от друг път, вместо манекенки на сцената имаше танцьорки, които накараха публиката (тази част от нея, която все пак беше дошла да гледа, а не да се види с приятели) да иска още, а не да чака края с нетърпение.

Цялата история още веднъж ме накара да се замисля къде се губят първите седем години на част от българското население. Впечатленията ми са, че тези години липсват и на много от хората, които са с претенциите да бъдат каймака на обществото у нас, хора над средната класа. В последните 15 години арогантното поведение и парадирането с богатство и власт изместиха нормалните човешки взаимоотношения. Тази нездравословна „мода“ е на особена почит сред младото поколение, което с всички сили се стреми да подражава на своите нови кумири.

Въпросът е до къде може да стигне разпадането на моралните ценности в българското общество. Защото със сегашните водещи „ценности“ едва ли ще просперираме в Европейския съюз, накъдето сме се запътили.