Борисовите фини дантели

Българският премиер явно бърка външната политика с модния подиум. Такъв извод се налага, след като цяла България, а и не само тя, внимателно изслуша многото позиции на Борисов по отношение на операцията срещу Кадафи, пише Татяна Ваксберг в коментар за Дойче веле.

Ако политиката беше творение на Долче и Габана, Бойко Борисов щеше отдавна да е получил златен медал. Досега никой на европейската сцена не е успявал така прозрачно да заяви, че неговата оценка за политическите събития зависи от модата на изразяване в Брюксел.

В първия ден от въздушните удари на западните съюзници Бойко Борисов заяви, че това е авантюра, която няма цели, а само буди въпросителни. Според премиера тази авантюра до голяма степен се провежда заради „петрола и това кой ще разработва и кой ще взима петрола и петролните находища в Либия“.

Завой по Борисовски

Часове по-късно той направи обратен завой и заговори за операцията по коренно различен начин. Този обрат насочи вниманието върху това, че премиерът на една европейска страна е непоследователен и непредвидим – сиреч няма основните качества, които се очаква да има един политик. Проблемът обаче не е само там. А в това, че Бойко Борисов достатъчно ясно обясни защо си е сменил позицията. И причината за неговия завой е не по-малко смущаваща от факта на самия завой, извършен в рамките на часове. Тази причина се оказа модата на изразяване в Брюксел.

Цялата теза за това, че войната по Кадафи се води най-вече заради интереси на различните държави към петролните находища в Либия, се оказа не неприемлива и не невярна, а просто една от онези „формулировки“, които „в Брюксел не се използват“.

В обичайната европейска демокрация политиката е нещо, което се определя от група хора, обединени около общо схващане за света и формално принадлежащи към съответната партия. Това схващане е известно на гласоподавателя далеч преди да дойде време за избори. Впрочем, ако то не е известно далеч преди изборите, то избори изобщо не се провеждат – просто защото тогава действието не се развива в представителна демокрация, а в страна с някакъв друг тип управление.

В българския случай обаче има нещо трудно обяснимо: има избори, има и партии с ясно изразени виждания за света. Само че гражданите нито очакват изборите да са истински свободни, нито очакват партиите насериозно да имат политика. Инак нямаше да има масово продаване на гласове и цели двама премиери за само десет години, които да нямат поглед върху каквото и да било от света на политиката.

Да ни слушаха сега Долче и Габана…

Ако от политиците се изискваше поне такава баналност като политическа ориентация, сега нямаше да има премиер, който да чака да завалят бомбите по Либия, за да импровизира всички възможни мнения по темата направо в ефир. И търпеливо да дочака модерната, за да се спре на нея. А после и да обясни промяната, ако някой не я е разбрал – премиерът не е имал оценка нито за режима на Кадафи, нито за възможните решения на проблема с този режим. Той и сега не разполага с такива оценки. Той взима решенията въз основа на онези дантели, които ще се купуват през сезона пролет-лято 2011.

Има и още една особеност – парадоксално, но Бойко Борисов, който се ползва с подкрепата на националистите, без да се срамува от това, защото още не е разбрал, че и това не е модерно в Брюксел, всъщност има ярко изразено антинационалистическо поведение.

Не е ли така, щом едната мода от Брюксел може да го накара светкавично да си промени мнението по толкова фундаментални въпроси като колективни бомбардировки по цяла държава? Да ни слушаха сега Долче и Габана, сто на сто щяха да кажат, че дори и в тоталната еклектика си има закони и мярка.