Ако до всеки с метла застане поне още един...

Така изглежда най-популярната детска площадка в квартала ни в събота сутринта. Кошчетата преливат от боклуци – хартии, бирени бутилки и използвани памперси са разпилени по тревата. Дъщеря ми е погнусена и директно предлага да си тръгваме. И без това няма други деца – нормално, кой ще си доведе децата в такава кочина.

Деветгодишният ми син обаче, като разумен човек, пита кой трябва да почисти. Отговарям, че тъй като е обществено място, вероятно общината е отговорна дали почистващите фирми си вършат работата. Но може и да не е така, защото междублоковите пространства имат особения статут на ничия земя. А вината определено е и у хората, които вместо да си съберат боклуците в пликче и да си ги изхвърлят в близкия контейнер, са ги изсипали около кофите. Вятърът и бездомните кучета са свършили останалото.

Тогава да не чакаме общината, а да почистим, предлага синът ми. Купува найлонови ръкавици от аптеката, донася чували от къщи и операцията започва. Междувременно са се появили още няколко души, които също се включват. Цялото мероприятие отнема 10 минути и струва 1 лев за чували и ръкавици.

През това време на около 10 метра от нас две професионални хигиенистки в съответните униформи грижливо метат паркинга пред съседния блок. Нито поглеждат към площадката, нито проявяват интерес към конкуренцията в наше лице. Само се обръщат на другата страна, като забелязват, че ги снимам. В интерес на истината, за последно съм виждала работнички с метли по време на „кризисния щаб”  през пролетта на 2009-а. Не казвам, че не работят, казвам, че аз не съм виждала. 

Из цяла София са разлепени призиви от общината хората да се включат в пролетното почистване. Не знам колко масов е откликът на столичани. Но според официалната статистика в града живеят над 1,2 милиона души. Представете си, ако всеки си купи чувал и ръкавици.