Чечения: Войната, за която не е прието да си спомняме

Ако войната в Чечения е приключила - кой е победителят? Специално за "Дойче веле" журналистът Олег Кашин прави равносметка на двайсетте години, изминали от началото на първата чеченска кампания.

Отначало наричаха това "някои мерки за укрепване на правовия ред в Северен Кавказ", после - "операция за възстановяване на конституционния ред", след това - "антитерористична операция".

Формулировки много, важното бе да не се изтърве някой, че има война в Чечения. "Само война да няма", гласеше една любима поговорчица от късния СССР - както се разбра, съветското, а и постсъветското ръководство я тълкуваше в смисъл, че може просто да не нарича войната война, сякаш това променя нещата.

Войната не беше наричана война. Една от страните дори не смееше да каже гласно с кого воюва. Отначало казваха, че воюваме с незаконни формирования, после - с терористи. Всъщност воювахме с Чечения, с цяла република, успяла през трите постсъветски години да стане ако не независима държава, то поне територия, отделна от Русия. Отделна дотам, че се наложи Москва да изпрати танкове, за да опровергае това.

Победител е кадировска Чечения

Днес Чечения начело с Рамзан Кадиров е образцов регион от путинска Русия. Кадиров е най-влиятелният и най-популярният регионален лидер; дори скорошните сражения в Грозни изобщо не разклатиха положението.

На този фон е направо неудобно да си припомним как преди 20 години танковете от Севернокавказкия военен окръг минаха границата на Чечения. Иначе ще трябва да зададем твърде много неудобни въпроси, включително най-важния: ако войната наистина е приключила, кой е победителят? Четирийсетгодишните ветерани от чеченската война днес не се чувстват герои, камо ли пък победители. Ако си воювал в Чечения, благодари се, че си оцелял - точка по въпроса.

Вид на победител е добила именно кадировска Чечения с нейните златни лимузини, мраморни джамии, небостъргачи и обожаем лидер. Навярно това е причината официална версия за двете чеченски войни да стане тъкмо "кадировската", според която чеченският народ съвместно с руската държава е надвил на местна територия световния тероризъм, нямащ нищо общо с чеченците и подкрепян от чужбина.

"Обама, Меркел и техните съучастници"

Най-пресен пример е словото на Дуквахи Абдурахманов, председателя на чеченския парламент, след битките в Грозни на 4 декември: "Бляновете на Обама, Меркел и техните съучастници няма да се сбъднат никога, докато интересите на Русия се бранят от нашия национален лидер, президента Владимир Путин, и от най-близкия му съратник - главата на Чечения, героя на Русия Рамзан Кадиров".

След сраженията в Грозни Кадиров нареди да се унищожат къщите, в които живеят роднини на предполагаемите участници. Заповедта е изпълнена, публикувани са и снимки на изгорените къщи. В руското законодателство изобщо не пише, че някой има право да опожарява нечии къщи, но Русия вече е свикнала, че Чечения стои по-високо от всяко законодателство.

Онази Чечения, в която Елцин вкара танкове, бе наричана криминален анклав. Как да наречем днешна Чечения - сигурно никой не знае, но положението й в Русия, управлявана от Владимир Путин, безспорно е далеч по-различно от положението на всеки друг регион. Това е полуфеодална тоталитарна моноетническа Чечения: настоящето й е зловещо, а бъдещето - обвито в мъгла.

Поука за Русия или поне за Украйна

Самата формулировка "руско-чеченски отношения" звучи крайно некоректно политически в днешна Русия, но как да го кажем другояче? Нали руско-чеченските отношения през тези 20 години си бяха, каквито ги познаваме. И в тях еднакво се вписват и Грозни от 2000 г., наподобяващ по-скоро Сталинград, и днешният Грозни, целият опакован в мрамор - както рече веднъж Рамзан Кадиров, за сметка на самия Аллах.

Ако пък погледнем по-широко, руско-чеченските отношения представляват над двестагодишен неспирен конфликт, в който взема връх ту едната, ту другата страна. Двете чеченски войни от последните две десетилетия бяха само продължения на тази безкрайна история, част от която остават до ден-днешен и Сталинското депортиране на чеченците през 1944 г., и кавказките войни, за които писа още Толстой.

През последните години руски националистически сдружения от Ставрополския край, граничещ с Чечения, няколко пъти издействаха да се вдигнат паметници на генерал Алексей Ермолов. За мнозина в руския Юг прочутият усмирител на Кавказ от 19-и век символизира днешното руско-чеченско противопоставяне, чието развитие съвсем не зависи нито от височината на грозненските небостъргачи, нито от лоялността на Рамзан Кадиров към Владимир Путин.

Тази година риторични упражнения в дух "антитерористична операция" прозвучаха вече и в друг постсъветски регион.

Украинските власти открито се вкарват сами в същия капан, в който се хвана преди 20 години Борис Елцин, повтаряйки заклинания за "някои мерки с цел укрепване на правовия ред".

Сякаш бъдещето на Донбас зависи само от това дали Украйна ще надвие въоръжените формирования на сепаратистите, които Киев смята за по-удобно да нарича терористи. В Русия не е прието днес да си припомняме поуките от първата чеченска война - дано поне Украйна почерпи от нея принципно важни за себе си изводи.
 

/БТА/