Наричана още...

Кой?

Лилия Абаджиева – режисьорът с може би най-отличителен авторски стил, "ужасното дете" и в същото време - неотделима част от българския модерен театър.

Какво?

Новата й постановка "Бащата" по Аугуст Стриндберг.

Къде?

Във фоаето на театър Възраждане.

Кога?

Можеш да я гледаш на 29 април от 20.30 часа.

Как?

Тъкмо бяхме привикнали към авторския й театър, и се появи "В полите на Витоша". Тогава предрекох, че тя вече "не илюстрира себе си и света си с класическите текстове, а се опитва да побере класиката в своя свят".

Светът на "В очакване на Годо" обаче я потопи до неузнаваемост. В този смисъл, може би "Бащата" е изплуването и помиряването. Тук отново има от типичните екстатични състояния, без които тя смята, че не може да съществува театърът. Но има и опит за психологически театър, който можеше и да се случи, ако актьорската игра беше на малко по-високо ниво.

"Бащата" разказва за едно семейство, в което мъжът и жената се борят за победа и власт. Обектът, за който спорят, е дъщерята, или по-точно нейното въпитание. Подхвърлената идея, че детето не е на Капитана, обаче става причина първо за инсценирана, а после – за реална лудост на мъжа.

Промените в текста, пространството и режисьорският прочит носят усещането за процес, за нещо, което се случва толкова бързо, че не може да бъде проследено.

Какви са темите и проблемите, според Абаджиева, можете да видите в интервюто.

За мен постановката тръгна изключително зле, някак бутафорно като радио-театър. Малко след въведението и преди обрата, пътят към кулминацията стана възходящ. Вътрешното време се забърза, включи се музиката и тик-такащото усещане, че предстои избухване на бомба в мимолетното развновесие, ме изправи нащрек. Кризата в постановката беше далеч по-убедителна от пътя до достигането й.

И в този смисъл, очаквам посоката на работа на режисьорката да бъде намирането на баланс между отиграните механизми, чрез които ни потапя във вълнуващия си авторски театър и психологията, внимателното изследване на онова, което предхожда бурята.

Вижте трейлър на представлението, а след него – какво си говорихме за "Бащата" с Лилия Абаджиева:

Вашите представления и авторите, към които посягате, са пряко свързани с вашето емоционално състояние. Какво е то и как доведе до мрачния Стриндберг в “Бащата”?

Привлече ме болезненото откровение, разголването на Стриндберг в опита да опише собствените си почти параноични страхове от жената.

Той е един от великите женомразци и може би само Ницше го води... не знам. До такава степен вижда демоничното в жената, че казва, че тя дори не подозира, че е неосъзнато подла и не осъзнава инстинктивната си низост.

Безкрайно ми харесва това, че той не смята за немъжествено да говори за своите страхове и съмнения във верността на жената. Постановката описва до колко въобще може да бъде нездрава една връзка, когато мъжът и жената нищо не й отдадат.

Как като жена четете женомразеца?

Аз по-скоро съм съгласна с него. Много харесвам истинските момичета, които всъщност не са много. Не говоря за еманципация в никакъв случай, а за момичета, които не владеят атрибутите и арсенала на женствеността, които са силно извращение на флирта с обратен знак – лъжата, интригата и т.н. Това много рядко се среща – да не използват тази своя сила.

И все едно – жената, дори, когато си забрани да използва тези атрибути, не може да не привлича – тя просто притежава тези заложби, за които пише Стриндберг.

От друга страна, той преди 100 години пише за загубената мъжественост – нещо, което днес даже не е модерно. Мъжът в наше време отдавна сам не разпознава знаците за своята власт.

Повлия ли на постановката програма Стриндберг в Сфумато?

Честно казано, не съм мислила. Не се противопоставям, сравнявам, или съпоставям със Сфумато. " Бащата" е една от най-малко поставяните у нас пиеси на Стриндберг, за разлика от “Госпожица Юлия”, например.

В този текст особено важно е, че един мъж, съмнявайки се в собственото си бащинство, не губи любовта към детето си, а доверието в жената. Главният персонаж е един човек, който все едно непрекъснато е на тежки наркотици. Такова усещане има човек, когато чете. Толкова болезнено и разголващо е проникването в душата в пиесата.

Знам, че дълго се готвите за всяка своя постановка, което означава, че паралелно сте чели за Бекет и Стриндберг. Казахте, че четете Бекет, който е абсурдист, като екзистенциалист. А Стриндберг, който е предтеча на екзистенциализма?

По-скоро тук става дума за краен експресионизъм. Обратно на Киркегор – един човек, който никога не се е свързвал с жена - Стриндберг непрекъснато хем бяга от нея, хем не може да живее без нея.

И в невъзможността да намери покой при връзката с жената, говори за неудовлетворението въобще – да си жив, невъзможността сутрин да намериш причина да станеш.

Самият той е имал точно такива депресии. При него невъзможността да говори един език и да мисли в една посока с жената по някакъв начин съвпада с екзистенциалната неудовлетвореност, дотолкова, доколкото животът не му дава никаква утеха.

Знаем, че е правил първия си опит за самоубийство още на двайсет години. Та в тази пиеса става дума за една болезнена ранимост, която в очите на "нормалните хора" дори може да изглежда като патология.

Дори в енциклопедиите пише, че вашите постановки си приличат и изведнъж се появи "В очакване на Годо"- изключително неприсъщо за авторския ви театър представление.  Преди фокус бяха отношенията между мъжа и жената, любовта като невъзможност и ексцесивните обстоятелства. Бекет беше свързан с реалността, с вашите поколенчески усещания. "Бащата" някак помирява познатото с новото...

Аз не знам доколко моите постановки си приличат, нито доколко Бекет изобщо може да бъде свързан с реалността. В "Бащата" по-скоро мисля, че става дума за едни призрачни видения, за едни почти материализирани кошмари.

За мъж, който иска да избяга от света, който винаги е царство на жените. Той има убеждението, че жената сякаш има много по-голямо място в света, отколкото мъжът. Дори е неговия личен свят.

Кое беше най-трудното по време на репетициите?

Най-голямото предизвикателство беше пространството, което няма нищо общо с класическата театрална сцена. Винаги съм се плашила от излизането от театралното пространство, винаги съм смятала, че степента на условност, договорът за тишина , според който публиката е в тъмното, а актьорът – в осветеното пространство – е един от задължителните елементи на театралното съучастие.

Но в случая, липсата на страх у Стриндберг да говори за своите бездни и паранои в първо лице, е причината да приема предизвикателството и да поставя зрителя в ситуацията на воайор – все едно е в дома на Стриндберг.

Много ми харесват всички тези арки, и колони. Това е най-малко бутафорният декор, който всеки може да си представи въобще и в същото време – най-скъпият, който можем да си позволим - тази сграда е строена около 1920.

Какво е за вас сюжетът на "Бащата"?

Нищо повече от повод за тези манифестни, почти паралелни монолози на мъжа и жената. Те не се чуват. Тя подххвърля отровното обстоятелство, че детето може да не е негово, или не. И това е по-скоро причина за стигане до едни много крайни взаимоотношения.

Всичките ви спектакли са по текстове на класици. Мислите ли, че някога ще дойде време за съвременен, модерен автор?

Аз не съм се заклела да не поставям модерни текстове. Винаги съм вярвала че не аз избирам текста, а той мен – просто не се е случило.