В спалнята на премиера

В политическата торбичка няма нищо, затова пък собственикът й запълва до пръсване телевизионния екран. Не става дума само за Бойко Борисов. Политиците все повече продават себе си – и все по-малко някаква определена политика, пише Дойче веле.

В добрите стари времена в политиката се теглеше ясна граница между „публичното” и „частното”. В публичната сфера се разпространяваше политическа субстанция, докато частният живот обикновено оставаше в сянка. Днес нещата бързо се променят. Дори възниква опасността политическата субстанция да отстъпи на заден план, за да направи път на разголения частен живот, който върши отлична пиар работа. Защото хората сякаш вече не разбират сложните и непрекъснато променящи се политически процеси и предпочитат да надничат през ключалката в спалнята на политиците – та нали ставащото в кревата е понятно за всички!

Дамско бельо вместо политика

Президентът Барак Обама и съпругата му Мишел по цял ден се целуват пред камерите, Бойко Борисов обсъжда въпроса за дамското бельо в неговата спалня, високопоставени политици в Германия с охота показват, че са гейове. Новият кмет на Франкфурт още в началото на мандата си отменя цял куп покани за приеми и обявява, че две вечери седмично ще прекарва с дъщеря си. Министърът на екологията отваря вратите на своите покои и философства на глас за интимните си връзки. А двама депутати разказват за тежките си заболявания.

Такива неща се продават добре. Или поне политиците така си мислят. В днешно време сякаш вече е важна не инсценировката, а автентичността. Макар че, нека не се лъжем, уж непринудените разкрития за частния живот също се нуждаят от много внимателна инсценировка. Ако няма кой да наблюдава и кой да информира, хората никога не ще научат за непосредствения, съдбовен и истински живот на политиците.

И все пак, политиците изобщо не са по-автентични от преди. Просто личният живот се изнася много по-често на показ. И по-точно: изнася се на показ това, което избирателят си представя като личен живот на политиците, остроумно пише Райнхард Мюлер във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Разбира се, за държавниците открай време е важно как ще се продават. Още Цезар лично възхвалявал собствените си предполагаеми геройства в „Записки за Галската война”. Днешните му колеги имат на разположение много повече канали и с охота непрекъснато ощастливяват избирателите си с какви ли не баналности от своето всекидневие, за които разказват в интервюта и на срещи с избиратели или пък бързо изстрелват във Facebook и Twitter.

Дали обаче в днешните времена на нечувана динамика и глобализация не е по-добре както политиците, така и медиите да се съсредоточат върху разбирането и обясняването на комплексните проблеми, а не върху детайлни описания на личния си живот? Популизмът, който нежно гали избирателите по главата, всъщност само ускорява оглупяването им. Споменатият кмет на Франкфурт гръмко заяви, че ще бъде представител на 99% от хората, които се чувстват ощетени от съдбата, защото животът им не преминава по коктейли и в колебание между червено и бяло вино и хапки с хайвер или с прошуто. Но дали бунтът на кмета срещу коктейлите ще подобри с нещо живота на неговите подопечни граждани?

Еднообразие на политическите сергии

Политикът е представителен, но и винаги заменяем човек начело. Той се изстъпва и продава. Лошото обаче започва в мига, когато, без да се усети, той вече само продава и изобщо няма понятие какви точно „стоки” предлага. За съжаление, тъкмо видът на предлаганата политическа стока от ден на ден става все по-маловажен. Защото все по-често на сергиите се продава едно и също: политиците вече продават главно себе си, те непрекъснато излагат на показ своя личен живот. Това доказва, че партиите и програмите не интересуват никого, че решаваща е личността.

Гражданите искат да отъждествяват определена политика с определена личност. Уж живеем във времената на дигиталната демокрация и на прякото гражданско въздействие върху политиката, пък хората продължават да робуват на архаичното си преклонение пред „героя”. А какво правят самите „герои”? Те непрекъснато разкриват детайли от своята частна сфера и така отчаяно се мъчат да удържат контрола над нещата и да запазят позициите си в обществената пирамида.

А онези публични фигури, които се опитват да не излагат на показ частния си живот, веднага попадат под подозрението, че са или еснафи, или корумпирани. Да не говорим, че злощастникът, който два-три дни не привлече с нищо вниманието на любопитните телевизионни камери, бързо се изтрива от тънката оперативна памет на населението.