Новите диктатори – властен юмрук с кадифена ръкавица

Стандартната представа за диктатура е за режим, поддържан с насилие. В тоталитарните системи от 20-и век тирани като Сталин, Хитлер и Мао избиха милиони в името на причудливи идеологии. Диктатори като Мобуту Сесе Секо в Заир оставиха кървави следи.

През последните десетилетия обаче се разви един нов вид авторитарно управление, което е по-добре адаптирано към ерата на глобалните медии, икономическата взаимозависимост и информационните технологии. "Меките" диктатори концентрират власт, подтискайки опозицията и премахвайки пречките пред неограничената власт, без да използват почти никакво насилие, пише в. "Ню Йорк таймс".

Тези нелиберални лидери - Алберто Фухимори в Перу, Владимир Путин в Русия, Виктор Орбан в Унгария, Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Махатхир Мохамад в Малайзия и Уго Чавес във Венецуела - заплашват да променят световния ред по свое подобие, заменяйки принципите на свободата и спазването на закона - макар и неперфектно поддържани от западните сили - с цинизъм и корупция. Западът трябва да разбере как работят тези режими и как да се справя с тях.

Все още се запазват някои кървави или идеологически режими - като например в Сирия и в Северна Корея - но балансът се е променил. През 1982 г. 27 на сто от недемократичните страни са извършили масови убийства. През 2012 г. обаче такива престъпления са извършили само 6 на сто. За същия период делът на недемократичните страни без избираем законодателен орган е спаднал от 31 на 15 процента.

Тази рязка промяна може да е започнала с Ли Куан Ю от Сингапур, който комбинира парламентарни институции със стриктен социален контрол, спорадични политически арести и чести съдебни дела, за да подчини медиите - но освен това прие благоприятни за бизнеса политически мерки, които помогнаха за един астрономически икономически растеж.

Тези нови авторитарни лидери често са стигнали до властта чрез сравнително честни избори. Чавес, например, спечели през 1998 г. на избори, които международните наблюдатели определиха като едни от най-прозрачните в историята на Венецуела.

Високата обществена подкрепа е по-евтин път към влиянието от терора. Ердоган използва популярността си, за да промени конституцията с референдум и да върже ръцете на турския Конституционен съд.

Новите автократи използват пропаганда, цензура и други информационни трикове, за да повишат рейтингите си и да убедят гражданите в своето превъзходство над останалите достъпни алтернативи. Те проповядват неопределено неодобрение към Запада: Орбан се подиграваше с политическата коректност и с намаляващата конкурентоспособност на Европа, докато искаше помощ за развитие от Европейския съюз.

Когато икономиките им вървят добре, подобни лидери обръщат на своя страна потенциални критици с материални придобивки. В по-тежки времена прибягват до цензура. Новите автократи подкупват собствениците на медии с рекламни договори, заплашват с дела за клевета и окуражават подкрепящи режима инвеститори да купуват критични издания.

Те властват над интернет, като блокират достъпа до независими уебсайтове, наемат "тролове" да заливат страниците за коментари със спам в подкрепа на режима и плащат на хакери да подлагат на кибератаки опозиционните медийни сайтове.

Новите диктатури запазват малка демократична опозиция, за да симулират конкуренция. Изборите доказват популярността на боса. В Казахстан президентът Нурсултан Назарбаев наскоро беше преизбран с 97,7 на сто от гласовете.

Рекламната технология, която беше измислена за продажба на автомобили "Форд" и кенове с "Пепси", се прилага за нови цели. Путин нае влиятелна западна компания за връзки с обществеността, "Кечъм", за да лобира за интересите на Кремъл на Запад. Други си осигуряват консултантските услуги на бивши западни лидери - Назарбаев, например, плати на Тони Блеър - или правят дарения на техни фондации.

Преди всичко, новите авторитарни лидери използват насилието пестеливо. Това е ключовото им нововъведение. Хитлер се прочу с ликвидирането на свои врагове. Мобуту бесеше противниците си пред голяма публика, а Иди Амин от Уганда хранеше крокодили с телата на жертвите. Поемането на отговорност беше част от стратегията: то плашеше гражданите.

Новите авторитарни лидери не се гнусят от кръв - те могат да подлагат на ожесточени репресии сепаратисти или да бият с палки невъоръжени демонстранти. Насилието обаче разкрива истинската природа на режима и превръща поддръжниците в противници.

Днешните диктатори внимателно отричат да са замесени, когато бъдат убити опозиционни активисти или журналисти. Да вземем за пример бившия украински президент Леонид Кучма. Запис, на който той, както се твърди, нарежда отвличането на журналиста Георгий Гонгадзе, който по-късно беше открит мъртъв, допринесе за избухването на Оранжевата революция от 2004 г., която доведе на власт съперниците на Кучма.

При това насилието е не само скъпо - то е ненужно. Вместо това новите авторитарни лидери парализират политическите си опоненти с безкрайни съдебни процедури, разпити и други правни формалности. Няма нужда да се създават мъченици, когато можеш да разгромиш опонентите си, като им губиш времето. Агентите на Путин започнаха множество дела срещу опозиционния лидер Алексей Навални: на него бяха повдигнати обвинения в измама на френска козметична компания и кражба на дървен материал и той бе разпитан за убийството на лос.

Западът първо трябва да разгледа собствената си роля в подкрепата за тези авторитарни лидери. Лобирането за диктатори би трябвало да се смята за сериозно нарушение на бизнес етиката. Необходимо е западните демокрации да осигуряват обективни новини, излъчвани на местния език, за да се борят с пропагандата и цензурата. И понеже базираните на информацията диктатури са податливи на натиска на модернизацията и неизбежните икономически проблеми, имаме нужда от търпение.

Освен от пропагандата, гражданите получават информация и чрез своите заплати - според руския израз те могат да изберат "телевизора или хладилника".

(БТА)