Защо Западът все още греши във войната в Украйна?

Изходът от войната в Украйна може да зависи от това дали Русия или САЩ и техните партньори ще постигнат "стратегическо превъзходство във времето". Вече повече от четири години войната в Украйна се оценява чрез познатите военни показатели като завзета територия, доставени оръжия, понесени жертви и произведени боеприпаси. Тези показатели остават от съществено значение. Но те могат да затъмнят една по-дълбока борба, която се разгръща успоредно с военните действия: коя страна ще успее да използва времето в своя полза? Двудневните преговори между Русия и Украйна в Абу Даби, посредничени от САЩ, приключиха тази седмица с принципно споразумение за мащабна размяна на военнопленници, но без пробив към прекратяване на боевете или разрешаване на териториалните спорове. Провеждащи се на фона на продължаващите руски удари по украинската инфраструктура и украинските атаки срещу руски енергийни съоръжения, преговорите разкриват фундаментален недостатък в западните предположения: дипломатическото движение не е непременно стратегически напредък. Докато Вашингтон настоява за бърз дипломатически импулс, изходът от войната в крайна сметка може да зависи от това кой контролира времето, пише за The National Interest д-р Елхан Нуриев, старши научен сътрудник към фондация "Александър фон Хумболт" в Берлин.

Неотдавнашен анализ в списание Foreign Affairs подчертава една централна загадка на войната: защо руският президент Владимир Путин не вижда причина да преговаря, дори когато Русия се сблъсква с нарастващи разходи, а Съединените щати дават сигнали за готовност да отстъпят и да преговарят? Отговорът може да се крие в преценката на Кремъл, че самото време може да се превърне в стратегически актив, който постепенно да измести политическия баланс в полза на Москва.

Русия няма решителен пробив 

Русия не е постигнала решителен пробив на бойното поле. Украйна продължава да се адаптира във военно отношение, да нанася удари на далечни разстояния и да нанася щети на руската военна и енергийна инфраструктура. Европейските държави поеха по-голяма отговорност за подкрепата на Киев. И все пак, способността на Русия да поддържа натиска означава, че липсата на решителна победа не води непременно до стратегически провал за Москва.

Политическата асиметрия е от решаващо значение. Путин може да подчини краткосрочните икономически съображения на стратегическите цели, като среща по-малко институционални ограничения, отколкото демократичните лидери. Това не прави Русия имунна към инфлацията, фискалния натиск, човешките загуби или вътрешното недоволство. То обаче дава на Кремъл значителна свобода на действие, за да поема разходите, докато чака приоритетите на противниците му да се променят.

Украйна е изправена пред различно предизвикателство: поддържане на националната мобилизация, защита на критичната инфраструктура и финансиране на продължителна война, като същевременно е силно зависима от външна помощ. Нейните поддръжници разполагат с много по-големи съвкупни икономически ресурси от Русия, но общото богатство не се превръща автоматично в траен политически ангажимент. Една коалиция може да бъде по-богата, но въпреки това да стане по-малко склонна да понася разходите от конфронтацията. Избори, бюджетен натиск, други международни кризи и стратегически разногласия могат постепенно да отслабят нейната решимост. Възможността за Москва се крие не толкова във военното поражение на Украйна, колкото в това да убеди нейните поддръжници, че продължаването на съпротивата струва по-скъпо от постигането на споразумение. Последните събития във Вашингтон направиха тази опасност особено видима. На 9 октомври Доналд Тръмп обяви постигането на споразумение с Путин за увеличаване на руските доставки на дизелово гориво за международните пазари и за смекчаване на някои американски енергийни санкции. Това съобщение предизвика критики, че облекчаването на ограниченията може да осигури на Москва допълнителни приходи и да отслаби натиска, свързан с нахлуването ѝ в Украйна. Впоследствие Тръмп обвини украинския президент Володимир Зеленски, че възпрепятства мирните усилия, и намекна, че Украйна се нуждае от нов президент.

На 11 октомври Тръмп обяви незабавно "енергийно примирие", без да уточни конкретните условия. Украйна изрази условна подкрепа за спиране на атаките срещу енергийната инфраструктура, при условие че Русия направи същото. Въпреки това, след обявяването, украински официални лица съобщиха за нови руски удари, което поставя под въпрос дали предложеното примирие ще бъде ефективно изпълнено. На 13 октомври Зеленски предложи подновяване на дискусиите с американските пратеници Стив Уиткоф и Джаред Къшнър. Срещата от 21 октомври между Владимир Путин и американския пратеник Стив Уиткоф илюстрира защо дипломацията трябва да се разглежда в контекста на стратегическия баланс във войната. Подновяването на обсъжданията относно тристранни преговори може да създаде възможност за напредък, но самите разговори не показват, че съществуващите фундаментални различия са намалели. Ключовият въпрос остава дали преговорите ще доведат до взаимна сдържаност и надеждни гаранции за сигурност, или ще променят политическия натиск върху Украйна и нейните поддръжници по начин, който подобрява преговорната позиция на Москва. Същината на въпроса не е дали страните ще се върнат на масата за преговори, а дали самият процес ще промени стимулите, които поддържат конфликта.

Тези събития не доказват, че Вашингтон е изоставил Киев, нито че Москва е постигнала стратегическа победа. Те обаче разкриват уязвимост, от която Русия би могла да се възползва: преговорите, енергийните интереси и вътрешнополитическият натиск биха могли да отслабят единството сред поддръжниците на Украйна.

Следователно е важно да се прави разлика между дипломатически и стратегически напредък. Едно споразумение, което намалява непосредствените енергийни разходи или временно спира атаките, може да бъде полезно. Но ако икономическите отстъпки облекчат натиска върху Москва, без да бъдат осигурени насрещни ангажименти, те биха могли да засилят способността на Русия да удължи войната. Дипломацията може да ограничи конфликта, но същевременно може и да преразпредели лостовете за влияние.

Позицията на Русия е несигурна

Собствената позиция на Русия остава несигурна. Високите военни разходи, инфлационният натиск, демографските ограничения и технологичните рестрикции налагат значителни тежести.

Времето не е по своята същност проруско. Стратегическа стойност зависи от това кой се адаптира по-ефективно към неговите разходи. Ето защо преговорите и продължителната война не са непременно противоречиви. Ръководство, което вярва, че продължаващите боеве могат да подобрят позицията му, има малък стимул да приема неблагоприятни условия днес. То все още може да преговаря, за да тества червените линии на противниците, да идентифицира разделенията в рамките на коалициите си и да проучи дали едно споразумение може в крайна сметка да постигне целите си на по-ниска цена.

Централният въпрос не е дали Москва иска мир. Става въпрос за това какви условия Кремъл смята, че трябва да съществуват, преди мирът да стане за предпочитане пред продължаващата война. Ако тези условия зависят от отслабването на военната позиция на Украйна и ерозирането на западния политически ангажимент, самото удължаване става част от стратегията за договаряне. Същата логика важи и за Киев и неговите партньори. Тяхната цел не може просто да бъде да оцелеят още една година. Те трябва да гарантират, че още една година няма систематично да подобри позицията на Русия за договаряне. Историята предлага както предупреждения, така и уроци. Корейската война доведе до примирие без решителна победа, докато Ирано-иракската война демонстрира как правителствата могат да понесат извънредни разходи, когато вярват, че продължаващите боеве биха могли да подобрят позицията им. По време на Студената война съветските лидери също разчитаха на очакването, че времето ще разкрие разделенията в западните общества. Такива изчисления могат да генерират лостове, но могат да доведат и до изтощение, прекаляване и грешни изчисления. Стратегическото времево господство следователно е залог, а не прогноза. Русия залага, че нейната политическа система може да поеме разходите за войната по-дълго, отколкото Украйна и нейните поддръжници могат да издържат на тежестта на съпротивата. Украйна и нейните партньори залагат, че военната адаптация, икономическият натиск и политическата сплотеност в крайна сметка ще направят продължаващите боеве по-скъпи за Москва от компромиса.

Резултатът ще зависи от нещо повече от териториални придобивки. Той ще се обърне към производството на отбрана, икономическата устойчивост, сплотеността на съюза и доверието в ангажиментите за сигурност. Ще зависи и от това дали дипломатическите инициативи ще доведат до реципрочна сдържаност или ще позволят на едната страна да консолидира предимствата, докато оказва натиск върху другата да отстъпи. Следователно най-важното бойно поле може да е това, което не се появява на картата: политическото изчисление за това какво ще струва утрешният ден. Критичният въпрос не е дали Русия печели време, а дали може да накара времето да работи повече в нейна полза, отколкото в полза на Украйна и Запада. Това състезание остава нерешено. Предизвикателството пред Запада е да поддържа стратегия, която прави продължаващата агресия все по-малко изгодна за Москва. В противен случай Русия може да постигне чрез издръжливост онова, което се е опитвала да постигне единствено чрез военна сила.