Магическа мелодичност с Джо Бонамаса

Джо Бонамаса (Joe Bonamassa) може и да не е сред най-известните артисти в света. Може да не е звезда, да не блести по списанията или да се върти толкова често по комерсиалните музикални медии.

Музиката му обаче е магическа.

Това впечатление се потвърждава и в новия му албум "Driving Towards The Daylight", който се появи на пазара преди около месец. Първоначално не създаваше усещане на нещо голямо, докато не попаднахме на едноименния водещ сингъл от него, който дори и някои от мейнстрийм телевизиите си позволиха да завъртят.

Първо е важно да уточним, че музиката на блус рок китариста не звучи модерно или бързо. Тя звучи носталгично, мечтателно, сякаш идваща от 80-те. Песните  са изпълнени с дълги китарни изпълнения, които могат да те накарат да изтръпнеш, както и със страхотните вокали на американеца, които е работил  редом с някои от най-големите музиканти на нашето време като Ерик Клептън, Джон Лорд, Пол Роджърс и Глен Хюз. Явно той е успял  да попие достатъчно от тях, защото албумът му е доста интересен и в никакъв случай еднотипен. Въпреки че повечето парчета следват една главна насока – всемогъщата китара на Джо.

В своята класа и стил обаче Бонамаса се отличава от всички останали. Той е един от малкото млади артисти, които успяват да докарат класическо звучене, без ненужно фамилирничене или чиста имитация.

В по-бурните тракове като "Who`s Been Talking" и "Lonely Town Lonely Street" той се лута из американската реалност и пее като един истински американски блус рок крал.

В по-дълбоките и докосващи душата парчета като "Dislocated Boy" обаче блаженото звучене отчасти преминава в гняв, напомнящ ни на The Boss – Брус Спрингстийн. Така той е успял да изгради един албум с цялостно, оставящо впечатление звучене, което всеки истински меломан и особено феновете на тази музика веднага ще прегърнат с благодарност.

И разбира се, не можем да пропуснем кулминацията на този впечатляващ проект – невероятното "Driving Towards The Daylight", грабващо още с първите си секунди и каращо човек да се замисли.

Да се замисли за добрата музика, която вече все по-рядко се разпространява комерсиално, а по-скоро остава за собствено ползване на ценителите. А може би така е по-добре и страхотни изпълнители като Джо Бонамаса не се нуждаят да бъдат сред постоянно въртените имена на топ музикалните телевизии и радиа. Те успяват да завоюват именно най-важното – истинската любов на истинските почитатели на музиката.