За "двата" протеста

Ще опитам да дам и моите пет стотинки по темата. Но защо? Толкова хора вече се изказаха. Някои прави, други не дотам. На какво разчитам? Че моето ще е правилното? Никак не е задължително. Че трябва там, някъде да присъства и собственото ми становище? Чак пък толкоз да е важно. Че ще обясня най-добре от всички? Не го мога и това. Тогава? Дали не ставам горделив? Не знам. Гледам да се пазя. Но все пак, ще дам и моите пет стотинки. Защото, въпреки че мнението ми е маловажно, трябва да правя всичко възможно да не ги разделят. Трябва да се повтаря и да се знае че протестът е един. Хората го знаят, остава и “онези” да го разберат.
Врагът отново ни подкокоросва, онези – грозни, тез – красиви. Онези – тъпи, тез – гениални. Онези – мрачни, тез – забавни. Някои леко се увлякоха. Вързаха се на примамката. Запяха песента на злото. Поддадоха се. Не и народът обаче. Народът вече не вярва. Народът вече вижда – всичко е едно. Мафия, държава – всичко е едно, и срещу тях народа – всички кат едно. Кое “едно” от двете победата ще вземе? Кое ще надделее? Все още уж неясно е. Дали?  
Днешните протести започнаха през февруари. Тогава беше началото. На протестите ли? Та нали го уточнихме? Не. На нова ера. Бях навън и през февруари. Първият етап на революцията на мисленето. Какво мисля? Наистина тогава беше по-различно. Беше мрачно, беше тъжно, беше страшно. Гневна стихия от отчаяни хора вършееше тогава по улиците. А сред тях – стотици лумпени. Провокаторите бяха навсякъде. Дотолкова, че хората дори не гонеха всички с маски, както сега, гонеха само тези, които пробваха изцепки. Имаше нещо много тъжно във февруарския етап от протеста. Имаше едно усещане… как да кажа… че хората са готови да умрат, за да ги чуят. И дори нещо по-лошо – човек имаше чувството че ще го чуят, само ако умре.
Хората-факли.
Времето беше мрачно. Утайка от оловни облаци висеше тежко над земята. Студ, мъгла и тъмнина… и в тъмнината, адска светлина – хора-факли.
Знаете ли защо будистите протестират по същия начин? Будистът не може да навреди никому. Той е в хармония със света. Будистът – един добър човек, не за този свят. Как вдига революция един добър човек, неможещ никому да навреди? Как вдига революция един човек, възпитан само в почит към живота? Той не може да убива, такава е неговата същност. Не може да воюва, не може да взривява. Как се бори такъв човек, когато е отчаян? Каква жертва може да даде? Само една жертва, може да даде будистът. Само един, единствен човек може да убие той, за да го чуят – себе си. Човекът-факел – единственото убийство на будиста, единствената революция на пацифиста. Най-тъжният атентат на света. Атентат с едничка жертва – един добър човек.
А у нас, пропагандата не спеше. Добрите хора изгоряха, а злите започнаха да се упражняват с паметта им. Този бил глупак, онзи бил луд, третият – аутсайдер, четвъртият – наркоман. И сякаш никой от тези нечовеци не виждаше очевидното. Общото между наркомана и лудия, между глупака и аутсайдера. Общото, че всички, които изгоряха, бяха добри хора. Едни обикновени, добри хора. Разбира се злобните не спираха “лабилни, нестабилни, ненормални…” И знаете ли? Може би са прави. Понякога си мисля че този свят не е за добрите. Не е за свестните. Неслучайно тях злото първо ги отнася. Не са добрите хора май, за този свят. Трудно им е да издържат, на цялата човешка лошотия. И все пак, не е ли прекрасно че ги има? Без тях закъде сме? Макар че някои изгоряха и доста наглеци ги поругаха, те ни трябват, добрите хора. Ако не за друго, поне за символ. Символът, че още има свестни хора. Че още има смисъл.
Може и злобарите да са били прави. Може и да са били луди тези хора, но знаете ли? Те постигнаха целта си. Всичките си цели. Нещата се променят. Нищо няма да е същото. Процесът тръгна. От хората-факли. И дори да са луди, не можем да се престорим че не ги е имало. Не можем да се престорим че не изгоряха. Въпреки че на някои им се иска.
Но през февруари беше дадено не само началото на нещо мрачно, тъжно, лошо и отчайващо. През февруари имаше не само хора-факли. Тогава, през февруари започнаха процесите, с чиято помощ българите създадоха протеста на двадесет и първи век, защото сегашният мирен, жизнерадостен протест не може да съществува и нямаше да съществува без мрачното февруарско начало. Тогава, в онези тъжни студени дни, в опустошителния гняв, сред море от маски, провокатори, измислени лидери и пишман-революционери, българинът разбра какво иска. Разбра и как да го постигне. Разбра и как да пази протеста си.
Започна новият протест на българите. Невиждан, уникален.
Много хора още разправят за големия син митинг в зората на деветдесетте. Над милион човека, море от знамена, хора пеят за свобода. Страхотно. Но този митинг беше сбъркан. Изначално сбъркан. Погледнете снимки от този митинг, какво ви прави впечатление? Нещо различно от сегашните протести, и общо с повечето останали. Какво е това нещо? Ами всички знамена са сини. Няма български знамена. Няма го трибагреника. Само сини знамена. Хората тогава още не знаеха, че партийни знамена няма как да доведат новото. Само българските знамена могат да го направят. Хората още не бяха узрели за тази мисъл – че когато изхвърлим всички партийни знамена и вдигнем само едно – българското, тогава започва революцията. Това разбраха хората в тъмните февруарски дни и дадоха началото. Сигналът за промяна – всички партии бяха изгонени. До една. “Партия” се превърна в мръсна дума. Така започна всичко. Разбира се, партиите, известни още като “статуквото” не се предадоха лесно. На улиците бяха пуснати младежките формации и агитките – излязоха лумпените и сред протестиращите замириса на кръв. Но паразитите не предвидиха друго – именно излизането на провокаторите навън създаде другия спасителен рефлекс на недоволните, позволил им да прогресират до днешните протести. Още на първия ден, в интернет се надигна гороломен рев срещу търсещите кръв. Валяха предупреждения, публикуваха се снимки, обменяше се информация. Резултатът се видя моментално. Народът разбра че някой опитва да го яхне. Разгневи се. Разбира се не всички лумпени бяха изгонени, провокатори има и на днешните протести, но рефлексът, идеята, че работата ще стане само когато изгоним партиите, вече се беше загнездила в ума на българина. В тъмния февруари започнаха много процеси, кой от кой по-интересни. В студения февруари, полека-лека, българинът започна да мисли като свободен човек. Разбра че споменаването на партии и имена мели в мелницата на “онези”. В тъжния февруари, българинът разбра че спасението е само едно - просто да бъде българин. В отчаяния февруари, се роди новият порив за свобода и достойнство и българинът надигна глава. Много неща започнаха през сивия февруари…  
И всички тези неща, някои добри, други лоши, изградиха новото гражданско общество на България. Появи се протестът на двадесет и първи век, и този нов вид протест, ироничен, саркастичен, но в своята същност мирен и цивилизован, ще промени всичко. Разбира се, процесът е в самото си начало. Народът ще трябва да се справи с много трудности – протестите мутират, прогресират и еволюират. Знаем, че заедно с приемника, се променя и паразитът. Провокаторите също еволюират с нас. Вече няма маски, няма изцепки, новите провокатори действат тихо и подмолно, опитват да насочват масата хора с доводи и намеци, с убеждение и усмивка. Усмивката на лъжата. Дали ще успеят? Не. Знам го. Те нямат шанс. Може да оцелеят ден-два. Да направят някоя малка беля. Какво от това?
Партиите не разбраха много неща, включително най-важното. Това, което става пред очите им. А то е следното: Светът се променя и нищо няма да е същото. Никога.
Времето им изтича. Тяхната епоха бавно отминава и ще дойде време, когато те ще бъдат само лош спомен. Нов вид хора шестват из света. Нов вид протести превземат улиците. Всеки ден се случват чудеса. Неслучайно – живеем в интересни времена. И въпреки че това е древно китайско проклятие, все пак си мисля, че е хубаво да живееш в интересни времена, хубаво е да знаеш че можеш да опиташ да промениш нещо. Хубаво е да знаеш че се опитваш да контролираш бъдещето. Хубаво е да си част от това, да участваш в него. Хубаво е един ден, да можеш да кажеш на внуците си: “Аз бях там, когато започна всичко, аз бях там, когато светът се промени” нали? Гледам днешните протести – хората, цветовете, децата. Това ли е тъжния българин? Всички се смеят. Това ли е отчаяния българин? В очите им гори надежда. Това ли е злобния, завистлив, робски народ? Нещо сте се объркали. Сбъркали сте народа. Този народ е весел и свободен. Но времето невинаги беше такова: Хубаво е да не забравяме, че днешното красиво, свежо, ново, весело, свободно време започна тогава, в тъмния февруари, когато светлината беше само от горящи хора.
Хубаво е да помним, че всичко едва сега започва…