Ами сега?!

С поредното преяждане, препиване, шумотевица, махмурлук и безметежна ленност пред синята кутия, за пореден път поднасяща ни вкиснати бози за масова употреба.

В крайна сметка, освен висенето до ранни зори, денят не е нищо особено. Поредна смяна на дата в календара, съпроводена с напълно излишен патос и моментно опиянения от илюзията, че нещо в живота ни съществено се е променило. За един ден да променим това, в което не сме успели цяла една година, това е доста по-нелепо от вярата в дебелака сипещ подаръци през комина, но след като един човек изпадне в плен на илюзиите си, е малко неетично да му ги разбиваш чрез фактите на реалността, нали?

А реалността няма да ни закъснее да ни напомни за себе си. С болката от изтрезняването и с проглеждането че, не направим ли сами това, което се иска от нас, няма да се случи Чудо, което да го свърши. Чудото ни дадено в мига на раждането ни, чудо наречено Живот, което така пренебрегваме в страха си да не се минем, да консумираме всички изкушения които ни се предлагат, че просто забравяме за него до момента, в който сме реално застрашени от отнемането му.

А животът просто си продължава нехаещ за погледа ни към календара, за това как делим времето на отминали и идващи дни, на разочарования и надежди. Безпределно прост в същността си, следващ основният си замисъл, който просто се изразява в това, че смисълът на живота е основно в това, което преживяваме през него. В начина, по който успяваме да се променим. В това, да съумеем с всяко едно наше събуждане да се раждаме отново и с всяко едно заспиване, да сме готови да се сбогуваме с високо вдигната глава със света около нас.

Независимо от датата в календара, независимо от навъртяните зад нас дни, месеци, години. просто останали верни на себе си, вървящи без страх по пътят, който ни е отреден. За да можем да сме. Над време, над илюзии, над внушенията за това, какви следва да сме. Просто себе си. Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.