И на село можеш да се забавляваш..

  И тази вечер сме се събрали на масата пред кръчмата и играем карти. Пием бира, смеем се на глупави шеги, коментираме старчетата, които ни правят забележки. Много шумни сме били.Момчетата разказват пиянските си истории от минали години - тъй каъо повечето са около двадесет годишни - и описват всичко цветно, не изпускат подробности ! Случайно погледа ми се засича с този на Мартин - симпатично момче е, мил, спокоен, и каъо характер ми харесва. Усмихвам му се, какво друго да направя ? Отвръща ми със същото и продължава играта си - белот, Другите, обаче, са наблюдателни, само един такъв поглед чакат и тръгва клюка, че се харесваме ! А няма нищо такова, просто приятелска усмивка..

  На следващата сутрин отивам за хляб - баба не може, има работа в градината. Влизам в магазинчето - масите са пълни. Баби, дядовци - всички насядали, вътре е хладничко и приказват. Пък за какво, никой не знае ! Селото е почти пусто, а и нищо не се случва. Минавам напред, а отзаде си чувам, говорят за мене - "Бе, Маро, кое е това момиче ма?". Свикнала съм вече !

  Роса, продавачката ме познава, с дъщеря и сме все заедно. Ама то и тука с кого друг да изляза? Поне, че сме две момичета, една година разлика имаме. Всичко друго са момчетии или старци. Казвам и на Росето да ми даде една бучка сирене, кисело млеко, за дядо една биричка и това е то! Всичко друго си го имаме в градината..

  Тръгвам си вече, а отвънка на масата гледам пак се наредили бабите. И Борето е там. Леля Жива ме позна, та ме върна - да ме видела колко съм била пораснала. Борко се закача с мене, смеем се, неловки погледи.. Измъквам се аз най-накрая под предлог, че вкъщи има много работа. Влизам си и още от външната врата чувам дядо да охка, да пъшка, целият запотен и мръсен ! От главата му тече малко кръв - пак се е ударил в тавана на сайванта. Крещи, ругае. Баба му се кара: "Ти пък стига си викал, сигурно цялото село те чува !" Ще се покарат още малко и ще забравят !

  По обед пак отивам до магазина - забравила съм захар. Отвънка отново наредени възрастните - 'ем не се чуват, 'ем не се виждат ! Минавам покрай тях, а те след мене се провикват - "Момиче, ти на кого си ?", "На Николай и Петя" - отговарям. Мисля, няма повече да питат. Изодзаде си чувам пак - "Ама, чакай сега, на Иво или на Валюшка си?", "На Валя". Стига им това, за да ме обсъждат! Утре пак ще питат коя и на кого съм..

  Целият ден си го прекарах вкъщи. На хладина. Баба все шеташе нещо, а дядо бе приседнал на пейката отпред и трепеше мухи. Чувах го от време на време да се провиква: "Бе, майка Ви мръсна и мухи! Ей ги, и тез нахалните животни пак тука! Прус! Петьо, казах ли ти да не им даваш да ядът на котките, а?"

  Привечер Мария дойде до нас, да излизаме. Баба подир мене сърдито вика: "Мар, Нико. Внимавайте с 'тея момчетии, да не ви направят нещо." Ще нацупи устни, а аз ще успокоя. Сетне се разхождаме с Мимето, още няма 6ч и кръчмата не е отворила. Отиваме до парка, нямаме какво да правим. Седиме там двайсетина минути и тръгваме към центъра. Неприятна жега е. Сядаме на масата отпред, а леля Роса вече е отворила. Влизаме набързичко да се вземем нещо за пиене и изкарваме картите при нас. Играем Сантасе, защото Белот не можем, така и не се научихме ! Към седем и половина, осем и момчетата идват. Кайо, Борко, Иво.. те всички са на около двадесет. След тях идват и Миро, Румен и Живомир - почти тридесет годишни, а Жиката май дори беше най-възрастният. Мартин го нямаше тази вечер и това сякаш малко ме разстрои.

  Малко по-късно дойде и той. Водехме оживени разговори, всички се закачаха с мен и Мимето, тъй като бяхме единствени момичета, а и най-малките там. Петнадесет,-шестнадесет годишни.. Запалихме по една цигара, тъй като всички други около нас пушеха също, и не можехме да издържаме. Да, вероятно изглеждаше наистина неприятно толкова млади момичета с цигара в уста, но то просто става навик..

  Тази вечер забелязах прекалено много и странни погледи от страна на Николай. По-късно разбрах, и че е разпитвал за мен. Не го харесвах особено, беше ми прекалено лигав. Румен пък от своя страна не пропусна да се пошегува с нас, че все още си нямаме 'гаджета. / Колко грозна дума! Никога не съм я харесвала.. /

  Кога съм се прибрала - не помня. Вероятно някъде към десет, единадесет. Дори не сме поглеждали часовниците. Днес ще се прибирам на града. Мисля си за Мартин, за Мимето. Как нямам търпение да дойда пак. Липсва ми да съм на село, а още дори не съм заминала. Всъщност, мисля си, тук дори ми е по-добре да прекарвам лятото си. Компанията си е супер, спокойно е. Няма ги онези непоносими интриги от града, няма ги и намацотените дами с къси полички и двадесет-сантиметрови токове. Тук всеки е себе си, не се налага да се доказваме пред никого !

-- Цялата история, както и имената са истински и напълно реални. Не съм променяла почти нищо от оригинала. Тук-таме се опитах да докарам диалекта от моето село, за да звучи по-добре това, което разказвам.:)