За един мъртъв асансьор

 И така, асансьорът умря.

Не е като да беше внезапно и неочаквано, защото два часа преди това го видяхме по своя воля да предприема нещо като прощална обиколка по етажите. Даже мен ме повози десетина минути, докато улуча едно внезапно спиране и успея да издрапам навън с дете и количка.

Лош ход, защото когато се върнах с идеята да се прибирам, той вече беше във Вечните ловни полета на асансьорите. И аз какво? Ами пеш. До седмия етаж. Както казах, с дете и количка плюс две чанти с покупки, лаптоп и дамска чанта в добавка. Отне ми горе-долу двайсет минути и два курса. Плюс изпокъсани нерви за около година напред. Плюс задължителните в подобен случай еротични пожелания по адрес на майки, лели и прочие рода от женски пол. В частност – и към тези на асансьорния техник.

Та значи Курс 1-ви: дете, чанти, покупки, лаптоп.

Курс 2-ри: детска количка, тежка приблизително колкото половината мен. Кой идиот ме кара да вземам най-масивната?... А, да. Аз бях.

До втория етаж вече бях като за мис Мокра фланелка. Но езикът не ставаше за там. Определено! Някъде там и ме настигна един съсед и разправя:

-   А, че защо не ползваш асансьора?

И на тебе да ти @%#@^@^@@^@...!!!...

Представям си как съм го изгледала, защото не се почуди много преди да подхване проклетата количка отдолу и да ми помогне. До четвъртия етаж – щото там живеел. Не знам дали е кавалерско, ама някак си не беше много… мъжко. Поне на мен така ми се стори.

Разгеле, измъкнах я до вкъщи по някое време. Същински Сизиф! Имах чувството, че ми е отнело толкова време, че като влязох у дома почти очаквах да видя малкия проходил, проговорил и евентуално завършил четвърти клас.

Последваха два дни принудителен, донякъде доброволен домашен арест, след което просто си купих нова количка – около десет пъти по-лека. Не че и с нея не пада потене, ама… И понеже се оказа, че до асансьрното възкресение ще мине поне седмица, социалните ми контакти с комшулука станаха доста тесни. Просто стълбищата се оказаха тесни. Малко задушевно се получава, когато се наложи по етажите да се разминаваме аз с детето и новата количка, комшийка с две деца под пет години, повлекли детски колелета и тротинетка, друга комшийка и гаджето й, които тъкмо се прибират от Гърция и влачат два куфара с размерите на малки гардероби и…

Абе сещате се.

Комшийката отдясно взе да ме бъзика даже:

-    Как е фитнеса?

`Ми зле е. Ако исках да смъквам тлъстинки (не че нямам нужда, де), щях да се командировам на село и да го ударя на аграрни дейности покрай лозето. От там поне вино ще излезе, а тука… нъцки.

Разбира се, точно в този момент се налага да излизам повече от обикновено. Свършва минералната вода на детето, разни готварски консумативи, пък и хлябът изведнъж взе направо да изчезва, а и всеки ден трябва да се тича до детската кухня... И е 35°С.

Обаче аз не съм неблагодарна. Оценявам факта, че можеше и да живея на шестнайстия етаж в някой от близките многоетажни блокове. И к`во пра`им тогава, не ако, а когато се скапе асансьорът?!... Умираме прави, дето вика милото.

Разбира се, има и хубава страна. Инкасаторите само като видят къде трябва да се катерят и се отказват много преди да са стигнали до вкъщи. Същото важи и за разни индивид, дето са навикнали да наминават прекалено често. Не знам дали греша, но си мисля, че е добра превантивна мярка и срещу обирджии. Кой малоумник ще се катери до осмия етаж, само за да задигне нечии телевизор и после да го влачи надолу с риск да заседне някъде между етажите сред детски колички, куфари, тротинетки, стари дограми, шкафове, саксии и не искам да знам още какво?!... Аз поне определено бих си направила пас. Горе трябва да ме чака поне четвърт милион в брой, за да си направя тоя труд.

Обаче идва понеделника – денят, в който асансьорът с малко усилие и добра воля от страна на чичо Ваньо ще живне отново. Срещу 170 лева от страна на входа също. Не е чак толкова много, погледнато от седмия етаж.