Развод след 40 години брак без любов – Brexit

Лондон започна процедура по развод с Европейския съюз след 40 години брак, който бе повече по сметка, отколкото по любов, и икономическите въпроси винаги бяха по-значими от политическия проект, пише Франс прес.

"От 1973 г. това е прагматична връзка с акцент върху икономическите измерения ", подчертава Полин Шнапер, преподавателка по съвременна британска цивилизация в Сорбоната в Париж. "Сантименталното измерение почти не съществува", каза тя за АФП.

Според преподавателката по европейско право в Уестминстърския университет Патриша Хогуд "това бе не само договорна, но и условна връзка".

Отначало Обединеното кралство не иска да се присъедини към европейския проект, заченат след Втората световна война в дух на помирение.

"Не се чувствахме достатъчно уязвими, за да се обвържем с него", обобщава Анан Манон, преподавател по европейска политика в Кигс колидж в Лондон и директор на програмата "Обединеното кралство променя ЕС". Обединеното кралство не излезе ли победител от войната?

Страната освен това остава отдадена на специалната си връзка със САЩ и на колониалната си империя или поне това, което е останало от нея.

Лондон обаче гледа с добро око на проекта и го подкрепя, припомня Джон Спрингфилд, научен директор на Центъра за европейска реформа в Лондон. За това свидетелства речта през 1956 г.в Цюрих на Уинстън Чърчил, който призова за създаването на "Съединени европейски щати", казва той.

"Клуб на другите"

В началото на 60-те години на миналия век нещата се променят: икономическият растеж на Великобритания изостава значително от този на съседните Франция и Германия. Общият пазар става привлекателен. Присъединяването на Обединеното кралство обаче няма да стане така лесно.

Първото кандидатстване, през 1961 г., се натъква на ветото на генерал Шарл дьо Гол, който вижда в британците "Троянски кон" на САЩ и поставя под съмнение европейския им дух.

След ново вето на френския президент през 1967 г. Обединеното кралство най-накрая влиза в Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1973 година. Този момент обаче съвпада с първия петролен шок и очакваният икономически бум не се случва.
При все това през 1975 г. над 67 процента от британците гласуват на референдум за оставане в ЕИО.

Този резултат обаче не разсейва колебанията им, тъй като политическите лидери - както лейбъристите, така и консерваторите - въобще не са склонни да защитават ползите от присъединяването.

Точно обратното, загрижени основно да бранят "националния суверенитет", те използват ЕС "като изкупителна жертва за всичко, което не върви в Обединеното кралство, както в икономиката, така и в политиката", казва Патриша Хогуд.

"Късното влизане затвърждава чувството на дискомфорт... чувството, че сме се присъединили към клуб, чийто облик е моделиран от други" в техен интерес, обяснява Манон.

Не закъснява и първата криза. През 1979 г. Лондон отказва да участва в европейската валутна система в името на националния и паричния си суверенитет. След това се противопоставя на всяка инициатива за засилване на политическата интеграция, с което засилва впечатлението, че е "с единия крак вътре, а с другия отвън". През 1985 г. отказва да се включи в Шенгенското споразумение, а през 1993 г. - да стане част от еврозоната.

"Искам си парите обратно"

Политика, теоретизирана от Маргарет Тачър в реч пред Колежа на Европа в Брюж през 1988 г., в която тя отхвърля идеята за "европейска супердържава, упражняваща власт от Брюксел".

Четири години по-рано консервативната лидерка най-сетне получава отстъпката в британската вноска в евробюджета, за която настоява с прочутия възглас: "Искам си парите обратно".

Опълчването срещу Брюксел се изостря в средата на 90-те години на миналия век със създаването на партия ЮКИП, която се бори за излизане от ЕС. Изборните й успехи, най-вече на изборите за Европейски парламент през 2014 г., карат Консервативната партия, в която по онова време вече има голяма евроскептична фракция, да втвърди своята реторика.

Кризата в еврозоната и масовата имиграция от ЕС - макар и имигрантите да са дали своя принос за британския растеж, както подчертава Шнапер - допринасят за радикализирането на дебата. Това кара премиера Дейвид Камерън да организира на 23 юни 2016 г. референдум, на който да се вземе решение за членството в ЕС.

Въпреки че това допитване поставя края на една мъчителна връзка, "това няма да помогне нито на Обединеното кралство, нито на ЕС", смята Спрингфорд.
 

/БТА/