"Без будилник": Да пазим традициите, за да ни има!

 Снимка: Личен архив

2 / 9

Остават броени дни до края на януари, а това означава само едно – време е за Сурва! Традиционният фестивал на маскарадните игри започва още утре в Перник и завършва в неделя. Именно затова тази седмица в "Без будилник" избрахме да ви срещнем с едно момиче, което, като много други, пази традицията на кукерските и сурвакарски игри у нас.

Анастасия Стоилова е на 25 години и е от град Брезник. Завършила е семестриално Славянска филология с профил украинистика в Софийския университет и се интересува от всичко, свързано с българския и славянския фолклор и запазването на традициите. Занимавала се е 12 години с народни танци, мечтае да се пробва и в нестинарството. С нея обаче се срещнахме, защото тя е част от сурвакарската група на село Гигинци, Брезнишко.

Още в началото на разговора Ани внася важна подробност – те не са кукери, а сурвакари. "Може би на повечето хора им звучи странно, защото в България маскирани персонажи със звънци се припознават като "кукери" или поне това е по-популярното им име, а като чуе думата "сурвакар", всеки си представя новогодишните празници и децата със сурвачки", обяснява тя и допълва, че в Брезнишко, а и в голяма част от Западна България, ритуалът се нарича "Сурва". "Това е част от зимната маскарадна обредност. Кукерите са по-характерни за източната част на страната и излизат около Заговезни", допълва тя.

Дебютът й като сурвакар е през 2007 година на традиционния фестивал в Брезник. Не винаги обаче е имала интерес към този ритуал, даже като дете изпитвала безумен страх от всички сурвакари.

"Струваше ми се, че зад маската не стои човек, а някакво зло създание", спомня си Ани. Това продължило до момента, в който се запознала с хората зад маските. Впоследствие се сприятелила с групата от село Гигинци и те й предложили да се включи.

"Не ми трябваше много време да мисля, вече ми се струваше ужасно интересно, ритъмът, в който бият чановете много ми харесваше и нямах търпение да опитам. И до ден-днешен нямам търпение, наближи ли януари, не спирам да мисля за Сурва, за това колко усмивки и приятни емоции ми предстоят", разказва тя.

Традицията в Брезнишко си остава една и съща – на 13-и срещу 14-и януари в селата около Брезник излизат сурвакари, които трябва да изплашат духовете и таласъмите, да прогонят лошото. Пожелават и берекет, и успешна нова година на цялото село.

"Те обикалят вечерта, палят огньове, срещат се с други групи. В миналото групите на различните села са се избягвали, а когато са се срещнели, са се биели, имало е дори смъртни случаи. Сега просто си уреждат срещи, за да подрънкат заедно, да зарадват хората, събрали се да гледат и за да поддържат традицията жива", обяснява Ани.    

На 14-и сутринта групата тръгва из селото, минават по къщите и наричат за здраве. Стопаните пък ги посрещат с баница, вино, вариво, сладкиши.

Традицията се пази и досега, като единствената промяна е, че сред сурвакарите вече има и жени.

"В Пернишко и Брезнишко има 2 вида костюми – животински кожи и парцали от плат. Едните се стремят да наподобят животни, другите – птици. Ние сме от вторите, групата ни е с червени и бели парцали по дрехите и носим ликове (маските се наричат така) с пера и звънци", разказва Ани и твърди, че често ги оприличават на мартеници. Така че, ако видите група в червени и бели парцали – те са. Отличавали се и по още нещо – и младоженецът, и булката в групата им се казват Петър.

Оказва се, че да си сурвакар в групата на Ани, Гигинската, никак не е трудно. Важно е желанието. Важи и максимата "колкото повече, толкова по-добре". Случавало се и гости на Брезник и "Сурва" да станат сурвакари. Всичко се оказва толкова просто – сурвакарите се радват, че традицията е жива и има желаещи да я поддържат.

Самите дрехи сурвакарите си правят сами. Не изискват много ресурси - нужен е просто бял и червен плат, може да се ползват и стари ненужни дрехи. Ликовете, маските, са по-сложната част. Изработват се в "мечкарница", обяснява Ани. Там се събира перушина от птици, които се лепят върху дървена конструкция. Работата понякога започвала и месеци по-рано, защото всеки фестивал има състезателен характер, а журито не може да се впечатлява всяка година от едни и същи маски.

Най-скъпата част от костюма са звънците – чанове или хлопатари. Цената им зависела от броя и големината, но един хубав комплект може да струва и над 500 лв.

Иначе сурвакарите от Гигинци не правят предварителни репетиции – всичко се случвало на място. Тогава ръководителят на групата, болюбашията, определя ритъма на звънчарите със свирка. По време на фестивалите разиграват различни сцени – борба между двама болюбашии, сватба, крадене на булка.

Логично, по време на фестивала, се създават контакти и приятелства. "От един отбор сме, макар понякога да сме си конкуренция", обяснява Ани.

Като за финал посланието й е просто: "Пазете традициите, те са ни съхранили, когато не сме имали собствена държава, пазете собствения си език и пишете грамотно, от нашите земи е тръгнала славянската писменост и култура, а ние все по-малко ценим този факт. И се усмихвайте повече! Сурва весела година, до година, до амина!"