Ветеранка на 94 със 17 ордена: Никога няма да забравя кървавия сняг!

С правнуците ми в София ще отбележим 9 май - Деня на победата над фашизма, каза в интервю за БТА 94-годишната Лидия Александровна Осипова, ветеран от Великата Отечествена война. Родена е през 1924 година. На 17 години отива на фронта като медицинска сестра. Победата я сварва на дежурството във Военно-полевата болница.

На ревера на Лидия Александровна са окачени 17 ордена и медала.

За ролята на жените във войната разказва, че без тяхната помощ би било немислимо. "Жените спасяваха, помагаха, чакаха - едни се трудеха в тила, други на фронта", допълва Лидия Александровна Осипова.

Лидия Александровна, какво Ви доведе в България? Как ще отбележите 9 май?

Дъщеря ми се омъжи за българин. И ето ме вече повече от двадесет години съм тук, в слънчева България.

Първо днес ще се съберем с другите ветерани и с нашите български приятели в Дома на Москва. Вече съм много възрастна, карам 95 години и нямам сили да отида до паметника на Съветската Армия да положа цветя. Но след като отпразнуваме със съратниците, ще се прибера у дома, където ме чакат вече правнуците, с които всяка година отбелязваме този изключителен за мен, за нас, ден. За мен 9 май е "празник със сълзи на очи".

Лидия Александровна, на колко години бяхте, когато започна войната?

Бях на 17 години, тъкмо завърших 9-ти клас. Живеех със семейството си в покрайнините на Москва, в Архангелское. Бяхме се събрали цялото семейство вкъщи, когато чухме новината по радиото в 12 часа на обяд. Първоначално не я възприехме насериозно, докато съобщението не се преповтори няколко пъти. Хората се засуетиха. Настъпи паника. Беше истина - война. Излязохме на площада. Жените плачеха, защото знаеха, че ще изпращат синовете и мъжете си. Мъжете се държаха както подобава по-мъжки.

Какво беше първото Ви усещане след като чухте новината?

След като премина суетата, настъпи сериозната реакция. Всеки от нас мислеше единствено как и с какви средства да защити Родината. Нямахме други мисли и подбуди, единствено тази - да защитим Родината от врага.

Как започна всичко? Къде служихте?

Първоначално, ние, по-младите дежурихме на покривите на домовете, след което от комсомола ни разпределиха на трудовия фронт. Първата ни задача беше да копаем окопите. 17-годишните не ни взимаха в армията, защото не сме пълнолетни.

Разпределяха ни на трудовия фронт, където изкарах малко повече от половин година.

След това се записах на курсове за медицинска сестра. Много търсена професия за момичетата по време на войната. Но през декември 1941 г. започнаха битките под Москва. Тогава се записах като доброволец на фронта. Зарязах курсовете за медицински сестри и отидох директно на фронтовата линия да помагам с каквото мога. Нямаше време в такъв момент за учене.

Животът те учи, всеки ден на бойното поле практикувах знанията, които успях да получа в медицинското училище. По онова време имах две приятелки, с които бяхме неразделни. Едната обаче успя да завърши медицинските курсове и взе направление за дивизията до град Истра. С другата си приятелка отидохме във Военния Комитет и започнахме да им се молим да ни вземат и нас. Но те категорично отказваха, без да сме завършили курса за медицински сестри. Тогава решихме на своя глава да тръгнем с приятелката ни, която имаше законно разпределение за фронта до град Истра. Нея я взеха веднага. А ние двете с другата ми приятелка отидохме при началника на щаба и му се примолихме. Изгаряхме от желание да сме във фронтовите редици и да помагаме на ранените, но и тук ни отказаха заради това, че сме под 18-годишна възраст.

Началникът на щаба нареди да ни нахранят и на другия ден да ни върнат обратно в къщи. Дадоха ни да хапнем и ни заведоха да пренощуваме в землянката. Рано сутринта, преди изгрев, започна щурмът по освобождаване на град Истра. Забравиха ни в землянката. Всички се втурнаха на бойното поле. Когато свърши сражението, излязохме от землянката и какво да видим - снегът беше почервенял от кръвта на убитите и ранените. А на бойното поле млади момичета като нас на 17-18 години превързват ранените и им оказват помощ. Когато видяхме тази кошмарна картина не можехме да стоим и да гледаме - втурнахме се да превързваме ранените. Най-накрая началник щабът склони и ни остави в дивизията. Работихме като санитарни инструктори. Не след дълго ни разпределиха вече официално в полка на Втори Белоруски фронт - Волоколамско направление. Така че първото ми участие на фронтовата линия беше битката за освобождаването на град Истра.

Какво друго си спомняте от тежките военни години?

Студът - зимите бяха невероятно студени. Най-вече зимата на 1941 година. Стъклата се пукаха от студ, пръстите ни премръзваха, не си усещахме стъпалата. С момичетата бяхме много слабички, а ни обличаха с мъжки униформи - топли, но огромни канадки и валенки 40-ти номер. Какво да се прави, нямаше униформи за всички. Снегът беше почти метър. След сраженията тичах с огромните валенки от ранен на ранен. Исках да помогна на всички едновременно, но не можех. Никога няма да забравя кървавия сняг - в началото се паникьосвах, защото не знаех кой е ранен и кой жив. Шокът е страшен, когато побутваш лежащия на земята войник, а той не мърда. Изпитвах страх първоначално, често ръцете ми трепереха и не можех да превържа раните.

Бях всеотдайна на професията си по време на войната. Осъзнавах, че от помощта ми зависи живота на ранения, но след като видех усмивката на лицето му и на мен ми олекваше на душата. Ежедневието от бомбардировки и трупове около мен промени характера ми. Бързо пораснах. От крехко и чувствително момиченце с треперещи ръце и сълзи на очите се превърнах в зряла жена с твърд мъжки характер. Вече не плачех. Помогнах на стотици ранени.

Колко време прекарахте на фронта?

От самото начало на 1941 година до 1945 година. Междувременно успях да завърша курсовете за медицинска сестра и да се дипломирам. По-късно, когато натрупах опит, ме взеха в истинска Военно-полева болница. През декември 1941 година бях тежко ранена. Много добре си спомням датата и никога няма да я забравя - 22 декември 1941 година. Вече бях навършила 18 години и служех във Волоколамското направление на Втори Белоруски фронт. Пренасяхме ранените от Военно-полевата болница в камиони, за да бъдат закарани в тила за последващо лечение. Трябваше да ги съпровождам. Изведнъж започна въздушна тревога. Германските самолети се появиха изневиделица. Бях близо до камиона, в който трябваше да се кача и да отпътувам с ранените. Започна бомбардировката. Беше кошмар, който не мога да опиша с думи. Раниха ме в крака, изгубих съзнание. Раната и травмата бяха много сериозни. Лечението ми продължи два месеца.

Каква беше ролята на момичетата и на жените по време на Великата Отечествена война?

Огромна! Може би не се е забелязвала, като тази на мъжете. Но и без помощта на жените беше немислимо. Жените спасяваха, помагаха, чакаха. Едни се трудиха в тила, други на фронта. Не бих могла да си представя болниците и сраженията без медицинската и сестринската помощ, която се оказваше предимно от жени. А заводите в тила? Производството за фронта беше пълно с жени.

Днес е 9 май - Денят на Победата! Къде ви завари тази дата тогава?

Бях дежурна в болницата, нощна смяна. Беше 8 срещу 9 май. Изведнъж започна стрелба. Помислихме, че са десантчиците. Стрелбата беше доста продължителна и еднаква, малко необичайна. Всъщност се оказа стрелба във въздуха - нашите си направиха салют. После, на сутринта, ни съобщиха, че войната е свършила и е подписан мирният договор. Този ден го чакахме с нетърпение. Вярвахме в него. Вярвахме, чакахме и бяхме убедени, че ще настъпи.