Европа плати над 100 млрд. евро за войната в Иран: Защо лидерите ѝ продължават да разчитат на САЩ?

Демократическата победа на междинните избори беше посрещната с предпазливо облекчение в цяла Европа. След две години, белязани от митата на президента Доналд Тръмп, заплахите за анексиране на Гренландия и упреците към европейските съюзници от НАТО относно разходите за отбрана, много европейски политици разглеждат поражението на републиканците като добре дошла корекция на курса. Въпреки това реакциите разкриват и противоречията в самата външна политика на Европейския съюз (ЕС), особено по отношение на войните в Иран и Украйна, пише за Responsible Statecraft Елдар Мамедов, експерт по външна политика, базиран в Брюксел. Вместо да анализират причините за поражението на Тръмп, лидерите на ЕС предпочетоха да го тълкуват като потвърждение на собствените си идеологически убеждения. Върховният представител на ЕС по въпросите на външната политика Кая Калас, както и се очакваше, видя в изборите надежда, че новият Конгрес ще укрепи трансатлантическото единство и подкрепата за Украйна, като вероятно ще обърне недостатъчната ангажираност на Тръмп към украинската кауза, която тя критикуваше по-рано. В същия дух Кристел Шалдемозе, заместник-председател на Европейския парламент (ЕП), изрази "предпазлив оптимизъм", че резултатите биха могли да "бъдат от полза за Украйна и зеления преход". Междувременно испанският премиер от център-ляво, Педро Санчес, тълкува гласуването като „отхвърляне на неравенството, омразата, сексизма и отричането на климатичните промени“. Все пак няма доказателства, че поражението на Републиканската партия е било причинено предимно от възприеманата липса на подкрепа от страна на Тръмп за Украйна или че то е било потвърждение на прогресивна социална програма. Показателно е, че онези в Европа, които бързо се възползваха от антивоенните настроения, не бяха центристите, противопоставящи се на Тръмп по идеологически причини, а неговите някогашни почитатели от националистическото дясно.

Жордан Бардела, лидер на френската партия "Национален сбор", и Алис Вайдел, лидер на германската "Алтернатива за Германия" (АзГ) – партии, които водят в социологическите проучвания съответно във Франция и Германия – отдадоха поражението на Тръмп на икономическите последици от водената от него война в Иран. Това беше ловък политически ход от страна на националистите. Те се противопоставяха на войната в Иран още от самото начало, докато някои от европейските лидери, които първоначално я приветстваха, сега се оплакват от последствията ѝ.

Германският канцлер Фридрих Мерц е особено показателен пример. Когато Израел атакува Иран през юни 2025 г., той похвали страната, че върши "черната работа" на Запада. Той защити и много по-мащабната американско-израелска бомбардировъчна кампания, започнала през февруари 2026 г., заявявайки, че сега "не е моментът да поучаваме съюзниците си за международното право". Сега Мерц изразява съжаление, че войната е струвала на Европа над 100 милиарда евро под формата на по-високи цени на енергията.

"Черната работа" е излязла доста скъпо.

Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, която говореше за "демократичен преход" в Техеран точно когато американските и израелските бомби започнаха да падат, сега оценява цената на войната на 127 милиарда евро (143 милиарда долара) – разходи за допълнителни количества изкопаеми горива. Нито Мерц, нито Фон дер Лайен обаче публично са свързали изборните резултати с войната в Иран.

Мерц и Фон дер Лайен са олицетворение на един по-мащабен европейски провал. Правителствата в ЕС имаха съвсем незначително влияние върху решението на Вашингтон да започне война. Въпреки това, някои от тях – като Германия – я подкрепиха. Други, като Франция, признаха, че войната нарушава международното право, но акцентираха върху "дестабилизиращото поведение" на Иран в региона. Трети пък – като Италия, Португалия, България и Кипър – съдействаха, като позволиха на САЩ да използват военни бази на тяхна територия за атаки срещу Иран. Педро Санчес от Испания беше съществено изключение, като се противопостави напълно на войната още от самото начало.

Сега лидерите на ЕС се озовават в затруднено положение, което сами са си създали – опозицията ги обвинява, че са способствали за война, която обеднява собствените им граждани. Цената на тази подкрепа вече не се измерва само чрез инфлацията и цените, а засяга и сигурността. Иран даде ясно да се разбере, че ако САЩ и Израел атакуват отново, той ще отвърне на всяка държава, която улеснява тези нападения. Генералният секретар на НАТО Марк Рюте неблагоразумно се похвали, че "5000 полета" на американски самолети са били осъществени от територията на Европа. От гледна точка на Техеран, европейските държави, съдействали за тези действия, се превръщат в легитимни цели.

Единственият изход от тази сложна ситуация е лидерите на ЕС да последват примера на Санчес и да откажат да участват по какъвто и да е начин в подкрепата на бъдещи американски или израелски атаки срещу Иран. Вместо това те трябва да положат усилия за възстановяване на собствената си дипломатическа роля в Близкия изток – включително чрез диалог с Иран и сътрудничество с държави от региона като Турция, Пакистан, Саудитска Арабия, Катар и Оман – с цел деескалация на напрежението.

Въпреки това, неспособността на Европа да се разграничи от водената от Вашингтон война срещу Иран не се дължи просто на лоша преценка. Тя отразява убеждението на европейските лидери, че подчинението пред Тръмп е необходимата цена, за да го задържат на страната на Европа и Украйна в противопоставянето срещу Русия.

Това беше очевиден погрешен разчет; Тръмп многократно е демонстрирал предпочитанието си към постигане на сделка с Москва. Европейските лидери трябва да разберат, че надеждата, че контролът на демократите върху Конгреса автоматично ще доведе до възраждане на „ястребския“ трансатлантизъм, е също толкова илюзорна, колкото се оказа и опитът за омилостивяване на Тръмп.

Възможно е един Конгрес, доминиран от демократите, да се опита да увеличи военната помощ за Киев и да наложи по-строги санкции срещу Москва. Съществува обаче и друга възможност: демократите може да предпочетат да се съсредоточат върху вътрешните проблеми и икономическите последици от войната с Иран, оставяйки на Тръмп значително поле за маневриране при воденето на преговори с Москва. В крайна сметка, изборите нямаха почти нищо общо с политиката на Тръмп спрямо Украйна. Самата несигурност относно подхода на САЩ е част от проблема. Европейските елити най-накрая трябва да осъзнаят, че тяхната сигурност не може да остане заложник на променливите обрати във вътрешната политика на САЩ. За щастие, две европейски държави наскоро показаха възможен път напред. На 27 октомври финландският президент Александер Стуб и норвежкият министър-председател Йонас Гар Стьоре разговаряха директно с руския президент Владимир Путин относно войната в Украйна и перспективите за подновяване на преговорите.

Финландия и Норвегия подкрепят Украйна

И Финландия, и Норвегия са членки на НАТО, граничат с Русия и оказват силна подкрепа на Украйна. Войните в Близкия изток и Украйна разкриват две страни на една и съща европейска дилема. В Близкия изток Европа плати огромна икономическа цена заради военни решения, които не е контролирала – и на които не се е противопоставила. В Украйна тя ангажира значителни ресурси, разчитайки същевременно Вашингтон да поеме водещата роля в противопоставянето срещу Русия. И двата подхода се оказаха неуспешни. Един Конгрес, доминиран от демократите, не може да избави Европа от необходимостта да постигне собствена стратегическа автономия. Това означава нещо повече от увеличаване на разходите за отбрана или закупуване на по-малко американско въоръжение. Изисква се също така отказ от ненужни войни, диалог с опонентите и самостоятелно предприемане на дипломатически инициативи. Противно на твърденията на много представители на елита в ЕС, вотът в САЩ изглежда по-малко като знак за глобален отстъп на националния популизъм, а по-скоро като отражение на засилващото се недоволство на Запад от безкрайните войни. Европейските правителства биха пренебрегнали тези настроения единствено на собствен риск.