Детето в училище - слушащо или мислещо

Не е лесно да дадеш шанс на детето да мисли. Особено в училище, където всяка грешка се заплаща с ниска оценка. И ако все повече се говори за това колко е трудно да накараш едно дете да седне да учи, то Маги Благоева - председател на сдружение "Общност за демократично образование", вижда децата като личности, които обичат да изследват и го правят непрекъснато. За един по-различен подход от традиционния начин на обучение ни разказа тя. Той е нов за България, но съществува от около 100 години по света.

Маги Благоева е убедена, че днешното училище кара децата да се идентифицират с чуждото мнение, а не да изразяват своето. На 15- и 16 февруари може да я видим  сред участниците в първата Национална конференция за свободно развитие на образованието.  Специален гост-лектор ще е Яков Хехт - международно известен практик и теоретик  на демократичното образование, който може да промени представите ни за това какво е важно за едно дете да се превърне в личност. Оказва се, че не една държава е приела подобен модел за част от образователната си система.

Защо избра демократичното образование пред традиционния образователен модел?

Разликата между демократичния модел и традиционния е принципна – тя е в самото отношение към детето и разбирането за неговата природа. Демократичното образование разглежда детето като личност, чиито права трябва да бъдат зачитани, в това число правото на уважение, зачитане и избор какво, кога и как да учи. В него детето е активно и само случва своето образоване – изследва с интерес света и придобива знания по много начини - чрез игра, чрез наблюдаване, чрез подражание, чрез разговор. Знанията, които се появяват, са следствие на неговите собствени преживявания и търсения. В традиционния образователен модел детето не участва, то е пасивен обект. Неговото участие се свежда до слушане и запаметяване. А както е казал Конфуций - Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах.

Кога разбра, че твоето дете няма да стане част от тази образователна система?

Момента, в който взех категорично решение, бе в един от първите ми часове като учител в училище. Трябваше да преподавам за Тартюф. Реших в началото да попитам учениците какво мислят за произведението. Попитах ги, а реакцията на всички беше една и съща – отвориха учебника си и затърсиха трескаво. Не знам дали разбирате какво означава това. Аз ги питах за тяхното лично мнение. И не е най-страшното това, че нямат собствено мнение. Най-страшното е, че те се идентифицират с чуждото мнение, с онова, което пише някъде от някой авторитет. Училището в този му вид деперсонализира човека, обезличава идентичността на детето, неговата индивидуалност и уникалност. Прави го сбор от някакви факти и знания, които сами по себе си обаче са лишени от смисъл, не намират никаква приложимост, а и по никакъв начин не се съотнасят към собствения личен опит. Това продължава през целия живот – много хора нямат собствено мнение и позиция и чакат някой друг (авторитет) да им каже какво мислят. В училището днес процесът „самостоятелно мислене” отсъства. Присъства процесът „запаметяване” и „слушане”. Това е нещо много страшно.

И в момента има разделение на престижни училища и квартални училища. Не е ли достатъчно просто да запишеш детето си в някое от „добрите“ школа?

Единствената разлика между училищата днес е в „успеха”, който постигат, като под „успех” се разбира високи оценки. Държа да отбележа, че това не винаги е равнозначно на „добри постижения” или пък „добре усвоено знание”. То означава това, което е – високи оценки. Но дори и да имаше равнозначност, не бих записала детето си дори и в „добрите” училища, защото измервам и разбирам „успеха” по различен начин. За тях успех са именно високите оценки. За мен успех не е дори „добре усвоеното знание”. Защото то е научено, но, както все повече отчитат различни изследвания – не е разбрано. Преди всичко друго – то не е преживяно. С други думи – в този си вид то е безсмислено. Под „успех” за едно училище аз разбирам да успее да задържи естественото любопитство, което децата притежават, а не да ги превърне в апатични същества, които не желаят да учат, мразят ученето и се чудят как да го избегнат. Преди децата да влязат в системата, те обожават да учат – всяко малко дете е доказателство за това. Те са любопитни, те са изследователи, те задават въпроси, те търсят отговори, те искат знания и непрекъснато са в процес на учене, който обичат и на който се наслаждават, който извършват с огромно задоволство. С влизането си в традиционния образователен модел те изгубват всякакво желание за учене. Затова „успех” за едно училище за мене е да задържи това и да предостави среда, в която търсенията и любопитството на децата да могат да се развиват плавно, съобразно техните собствени темпове и възможности – различни за всяко дете. Едно „добро” училище отчита индивидуалността на всяка една личност.

Разкажи повече за мястото, където искаш да расте твоето дете?

Искам детето ми да расте сред природата, която отваря простори и осигурява здраве, в противовес на градския пейзаж, който захлупва и разболява. Мястото е зелено, чисто, тихо и спокойно. В него всички се уважават и зачитат. Това е място, в което ценност е човешката личност, нейната уникалност и нейните права. В него има възрастни, които осъзнават себе си като придружаващи децата в техния път на опознаване на света. Налице е учене чрез преживяване, учене чрез съзерцаване, учене чрез разговор, учене чрез игра. Това е място, в което всички обичат живота и ученето.

Защо това не може да се случи в нормалното училище?

За да се случи това, е нужно повече от случването на тази или онази реформа, от тази или онази промяна. Нужна е смяна на цялата парадигма – на начина, по който гледаме на децата. Нужно е да погледнем на тях като на компетентни същества, както казва международно признатият педагог и семеен терапевт Йеспер Юл. Нужно е да започнем да се отнасяме с уважение към всяко едно от тях, със зачитане на правата и достойнството му, с отбелязване на индивидуалните различния, таланти и умения. Нужно е да създадем среда, съобразена с всичко това – среда, която да се адаптира към децата, а не обратното – да се чудим как да приспособим децата към средата. И това не го казвам аз – казал го е българският писател Георги Данаилов, при това, още през 1982 година. Педагози, психолози, медици продължават да си блъскат главата как да се направи така, че децата по-лесно да се приспособяват към училището. И все пак не може ли нещо да се направи, че училището да се приспособи към децата? Трябва да спрем да се въртим в кръг и да счупим старото мислене и парадигма. Трябва нов път и той вече се създава - навсякъде по света.

Как мислиш да решиш въпроса с „тапия“-та и как детето ти ще продължи да учи в колеж или университет?

Вярвам, че сферата на образованието в България тепърва ще се „отваря” за всички успешни образователни алтернативи, които съществуват по света. Вярвам, че ще приемем добрите практики и занапред родителите ще имат избор измежду различни образователни модели – не само държавната форма, без това по някакъв начин да пречи на последващото висше образование. И тъй като ние сме хората, които живеят в тази страна и на които държавната институция служи, ние сме тези, които трябва да поискат тази промяна и да я направят.

Какво искаш да се промени, за да повериш детето си на "държавните педагози"?

Когато се промени начина, по който се гледа на детето – самото схващане за него, тогава всичко ще си дойде на мястото. Всяко едно дете е уникален индивид със собствена лична програма, ритъм, предпочитания, интереси и права, които следва да бъдат зачитани, така, както искаме един от друг като възрастни да се уважаваме и зачитаме. Усилията на образователната система трябва да бъдат пренасочени от това тези деца да бъдат изравнени и уеднаквени към възможност всеки да се развива хармонично спрямо личните си интереси и таланти.