Никола Вапцаров е изкупителна жертва, "осребрена" от идейните му съмишленици, според новия документален филм за поета "Осем разказа за един романтичен разстрел", научи БТА от режисьора Костадин Бонев.

Сценарият е на Ивайла Александрова, оператор е Константин Занков. Музиката е на Николай Иванов. Надяваме се премиерата да е на "София филм фест" през март, каза в интервю за БТА Бонев.

По думите му след година-две ровене в архивите екипът е стигнал до невероятни открития. Вапцаров е вербуван от Антон Югов и Иван Масларов, съден е заедно с тях и с Трайчо Костов и Цола Драгойчева, но всички без поета остават живи. Поразително е, че в процеса срещу ЦК на БКП се говори за Вапцаров и останалите, а в йерархията той не е бил най-важният. Всички без него си служат с измислени имена и тайни квартири, а той не използва псевдонима си и дава достъп до своята квартира. Така изглежда най-лесно поетът да бъде хванат. Всъщност той е осъден само на базата на самопризнанието му и на намерената голяма сума долари - във Вапцаров, Цвятко Радойнов и семейство Междуречки.

В България в началото на Втората световна война не е имало никаква нелегална конспиративна дейност. Руснаците измислят съпротивата, за да стане "курбан". Руският аташе е получавал взрив, когато е искал, от Павел Шатев - документирано съветски агент от 1923 г., така че не е било нужно да се обръща към други, коментира Бонев.

По думите му нелегалната дейност на Вапцаров се изразява в две пътувания до Варна, за да предаде съобщения, и в скриването на два пистолета, за които не се знае читави ли са били, стреляно ли е с тях - поне със сигурност поетът не ги е използвал.

Вапцаров няма реална подривна дейност, както и никой от групата. Всички са говорили бомбастични неща, но не са вършили нищо. Вършил е само Павел Шатев, който след победата става министър в Македония, каза Костадин Бонев.

По думите му архивите на Коминтерна също свидетелстват за големи разминавания - ярък пример са грамите на Георги Димитров и отговорите, които му изпращат. Той напуска България през 1923 г. и не е знаел нищо за страната през 1942 г.  Грамите му показват абсолютна некомпетентност. Призовава за напълно неосъществими действия в една добре организирана държава, с железен ред в армията - влизайте в казармите, сред войниците, убеждавайте ги да стават сътрудници на компартията, взимайте оръжие. . . Още по-смешни са отговорите до него, че всичко е изпълнено, има разложение в армията и т.н. И за това Димитров получава вила и автомобил в Съветския съюз, купува си влияние в йерархията на Коминтерна. Куриозното е, че грамите продължават и след ареста на Никола Вапцаров - изпраща ги Антон Иванов, каза режисьорът.

Според него филмът представя истинската картина на съпротивата в първите години на войната и митовете за нея, родени след 9 септември 1944 г.

От другата страна е един неудовлетворен и неразбран поет. Вапцаров е искал хората, с които се е чувствал съпричастен, да харесват поезията му. Тодор Павлов дълго е обещавал да напише рецензия за "Моторни песни", но не е написал, защото не е разбирал стиховете. Комунистическата критика не чете модерна европейска и световна поезия, затова не може да съизмери с нея поезията на Вапцаров и да я оцени, коментира Бонев.

Снимките на филма са във Варна, Банско, София и в Македония - ако стигнат парите. За Москва не са стигнали.

Във Варна екипът работи във Военноморския музей. Заснели са една подводница - за пристигането на първата група подводничари. "Възстановяват" тогавашното Военноморско училище /от което е останала само арката/, с изображения от други сгради от епохата.

В София кадрите са от бившата дирекция на полицията на "Лъвов мост" и къщата-музей на Вапцаров, макар че в музеите някак си умира непосредствеността, отбеляза режисьорът.

По думите му най-важни са срещите и разговорите с хора, които имат какво да кажат за онова време - 1941-42 г., макар че вече са малко и на преклонна възраст - над 90 години. Основното във филма са тези разкази. Затова и заглавието е такова - осем истории, които вътрешно са обединени само от връзката с Вапцаров и процеса, макар че са разказани от хора, които може да не се познават.

Някои във Варна сами ме търсят - колекционери, които предоставят непубликувани снимки, документи, дори филмови кадри. Срещам изключително разбиране и съпричасност. Така беше и когато снимах игралния филм за Йовков /"Военен кореспондент"/. Всички много помагат. Мая Вапцарова също обеща съдействие. Много съм благодарен на Катя Зографова и Цвета Трифонова от Националния литературен музей, на Държавния архив, откъдето са основно използваните материали, както и на Държавния архив на Македония, каза Костадин Бонев.

Много преди да започнем снимките, успяхме да запишем последния жив подводничар - Костадин Лагадинов, който почина тази зима на над 95 години. Взехме назаем камера. Все повече се убеждавам, че в България документално кино се прави преди всичко благодарение на приятели - парите закъсняват, но пък от познати можеш да
намериш това, което ти трябва в момента, отбеляза Бонев.

В Банско се надявам да разговаряме с близки на семейството на поета и с хора, които да разкажат за евангелистката църква, където Вапцаров като дете е пеел в неделя, имал е и любими псалми. Баща му е бил много против това занимание, защото е развивало вродената чувствителност на момчето, а той е искал да израсне като суров и непреклонен човек. Затова го е накарал да се запише във Военноморското училище. Заниманията там никак не са допадали на Вапцаров - не е бил добър ученик, освен по литература, както разказват и учителите му, каза режисьорът.

Филмът е финансиран от Националния филмов център и БНТ – като копродуцент. Не съм търсил финансиране от чужбина, защото тази история не ги интересува, но за нас е много важна, коментира Костадин Бонев.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase