Исус Христос в космически кораб и други впечатления от Рила

Почти целогодишно ходим из планините като ги редуваме хаотично. Но за “голямото” ходене през лятната отпуска си имаме правило: през четните години в Пирин, през нечетните в Рила.

Все пак това са двете гранддами на родния туризъм и за да не се обиждат, трябва да има паритет.

Между другото, миналата година организацията се провали и реших да тръгна сам. Не че обичам да бродя в гората като вълк единак. Дори си е опасно, но поне наруших традицията и еднолично избрах Рила.

Пó ми е на сърце от каменистия Пирин и местните му жители, които говорят твърдо, сякаш имат камъни в устата. Изкарах си добре. Там горе хората бързо се сближават и в хижите винаги има с кого да побъбриш.

Даже гледах финала на Световното на хижа Грънчар. Колко човека могат да се похвалят, че са гледали Зидан на черно-бяло телевизорче със снежинки в картината, но в пъстрата международна компания на чехи, немци, беларуси и двама полицаи, които уж пазят вододайната зона.

А какво да кажем за другата случка, в банята. Е, не е това, за което се сещате първо. Просто по хижите баните са общи и както се къпем с едно момче, се разприказвахме. От дума на дума стана ясно, че се познаваме задочно от един туристически форум в интернет и имаме общи приятели.

Както се казва, голата истина лъсна под сапунката. Ама това беше миналата година, когато нямаше 40-градусови жеги и дъждът си валеше относително регулярно, а не наведнъж за два-три месеца.

Тази година решихме да започнем прехода в Рила от юг. Почти от Пирин. Сборният пункт за колите е село Добърско. Джаро ми пише по кюто, че църквата там била много интересна. Веднага пускам Уикипедия и прочитам за уникалното изображение на Христос в космически кораб.

След още две минути разбирам и другата причина за интереса към храма. Той е един от стоте национални туристически обекта и хората, които събират печати, няма как да го пропуснат. Аз бойкотирам печатите.

Отвратих се от тези чиновнически инициативи за популяризиране на туризма още в ранното си соцдетство, когато стотният обект бе “Образцово АПК по избор”.

Сега подпечатвам книжката на спомените си със собственоръчно направени пълноцветни снимки, вместо с бледовиолетови, болнави изображения.

Иначе църквата си я бива. По официални данни е построена през 1614 година, но има съмнения (в момента учените изследват някакви неща), че е с 4-5 века по-стара. Уникална е с изображенията на 12-те апостоли в цял ръст.

Само на още две места тези любители на тайни вечери могат да бъдат видени по този начин.

Докато слушаме увлекателната беседа с цена 3 лева за бели глупави мъже и жени с българско гражданство, в църквата постоянно влизат нови посетители, които още от портата питат “Извинявайте, тук ли е иконата на Исус Христос като космонавт? – Тук е да, точно над главите ви – отговаря лекторката и насочва лампата, макар да не й е много приятно, че миряните се интересуват предимно от светски теми като ракетостроенето.

В църквата е тъмно, защото няма прозорци. Само съвсем малки процепи в стените, като на бойна кула. Благодарение на тях обаче, температурата вътре е много приятна. А навън е неделна обедна жега. Мъжете излизат от кръчмата пияни и искат да ги снимам. Няма проблеми!

В храма беше забранено да снимаме как Исус Христос гледа “земля в илюминаторе”, но никой не може да забрани на пияните мъже да се снимат. При това с магарето, което е паркирало на мегдана (виж снимките).

След фотосесията прочитаме важните съобщения, забодени с кабарчета на най-посещавания “форум” в селото – вратата на кръчмата. Разхождаме се по улиците, чийто имена са като в Ню Йорк – Първа, Втора, Трета..., сбогуваме се с колите си за цяла седмица и хайде нагоре! Към едноименната хижа Добърско.

За стандартите на туристическото ни движение хижа Добърско си е направо “свръхнова”. Построена е преди около двайсетина години и затова прилича по-скоро на двуетажна селска вила. Няма ги внушителните каменни основи и дървените капаци на прозорците с напукана зелена боя по тях.

Едрият хижар обаче компенсира липсата на патина. Казва се Лазар и е от истинските хижари, с цели 11 години стаж. Не от онези селски хитреци, които си мислят, че ще забогатеят лесно и се сменят през две лета. Намираме се в нозете на Рила и гледката към Пирин е невероятна. Вижда се цялата планина от-до.

Сладкодумният домакин наистина обича планините и ни разказва за собствените си преходи из цяла България. Не си мисли, че хижата му е център на универсума. След спускането на мрака се качваме на втория етаж и съзерцаваме светещите селца като на карта.

Лазар ни обяснява кое какво е и как се шегувал с приятели от Банско да си дърпат пердетата, щото имал телескоп.

На следващия ден потегляме щастливи за хижа Семково. Няма да описвам как птичките пеят, как боровата гора ухае и други бла-бла баналности.

По-интересни са хората. Легналите на сянка дървосекачи, които грейват от щастие, че могат да те упътят. Или пък легналите на слънце лолитки (до едни бунгала насред пътя), които изобщо не знаят къде е Семково и те гледат учудено защо изобщо им прекъсваш слушането на музика.

Семково е малък зимен курорт с две-три влекчета и същия брой хотели. Не знам как изглежда през зимата, но през лятото изглежда тъжно. Големият соцхотел Рила може да приюти три села, но сега явно е толкова празен, че ресторантът му не работи.

Препращат ни да хапнем в едно независимо заведение. Там стопаните се бяха оттеглили на втория етаж за следобедна дрямка, та се наложи да ги събудим. К’во да пра’иш, капризни гражданя, които искат да ядат таратор в четири следобяд. И мишмаш, ако може.

След късния обяд ни остават само двайсетина минутки изкачване до хижа Семково, но те са най-трудните. А и посрещането е такова. Хижарят явно е на твърда заплата и няма сметка да посреща много гости.

Чеше се зад врата и още от вратата ни започна “Има места, ама май нямам чисти калъфки за възглавниците”. Като видя, че не се отказваме, продължи “Тя и топлата вода свърши. Една група има тука, кога ги свършиха 300 литра. Що не отидите по-добре в почивната станция на ВМЕИ-то, в Семково”. Ама ще има ли места? “Аз гарантирам, че ще има. И топла вода ще има.”

Срещат се и такива хижари. Върнахме се в Семково и право в почивната станция. Там витае духът на ранните 80-те, но за 10 лева и 50 стотинки спиш в двойна стая с баня и тоалетна. Лукс за туриста! И топла вода, колкото искаш. Можеш да си изпереш и чорапите, и мръсните гащи.

Тук прескачам следващите два дни, хижа Грънчар и перфектното обслужване на х. Чакър войвода, защото пътеписът стана много дълъг.

Отивам директно на изгрева на връх Мусала.

И друг път съм опитвал да го снимам, но времето бе облачно. Този път нощувахме направо на върха, а не в заслона Ледено езеро. По принцип на Мусала може да се спи само ако закъсаш в лошо време.

Все пак това е национален обект, където човешкото въздействие трябва да се ограничава. И ние си го спазваме правилото, но този път ни домързя да ставаме по тъмно и да катерим 40 минути от заслона до върха. Срещу 10 лева на човек дежурният метеоролог ни приюти в стаята за гости, която е много симпатична, с кувьорчетата си над леглата.

Вода няма, затова се бършем с мокри кърпички и гледаме през прозореца нощен Самоков. За да бъде по-еклектично всичко, проверяваме през GPRS-а как е завършил един мач.

На сутринта всичко бе притихнало, и звяр, и природа, пред тайнството на изгрева. Много е приятно насред летните жеги да почувстваш хладните 6 градуса на зазоряване. Слънцето се издига безшумно и огрява Близнаците, Манчо, Малка Мусала и, разбира се, връх Дено.

Името му идва от думата “ден”. В Самоков, като видели, че слънцето огрява върха, значи денят (дено) започва. Не стига тази красота, ами на Мусала сутрин има и диви кози (нали ви казах, че и зверовете са се кротнали).

Физиците от БАН, които изследват космическите лъчения, оставят за тях обелки от храната и плашливите животни идват на закуска.

Ето че отново стигнахме до Космоса. Всичко започна от храма в Добърско, където Исус Христос е астронавт, за да завърши в тайнството на рилската обител Мусала.

Кръговрат на духовни енергии, възможен само в чистите флуиди на планината.

Моменти от пътешествието