„Джулай” е поредното българско заглавие, което очаквахме с нетърпение – не само заради добрите отзиви от миналогодишната „Златна роза”, но и заради тежкия зимен копнеж по Камен бряг и околностите. Но не очаквайте невинна почивка на морето. Още от първите кадри в нощна София, над добрите намерения на героините надвисва неизбежен конфликт. Това, което те искат от живота си, е далеч от това, което реалността им предлага. Те вече не са същите, приятелството им не е същото, пространството на спомените им е застроено с курортни комплекси и чалготеки. Появата на по-младата Лили, с която Джу се е запознала при тайнствени обстоятелства, прави конфликтите още по-явни. Бягството на трите героини, поне в началото, не изглежда успешно.

Напоследък празнуването на Джулай морнинг и къмпингарските бягства към морето са все по-популярна тема в българското кино. Как се роди вашият сюжет и влиза ли той в диалог с филми като „Кецове” например?

Не бих казал, че влиза в диалог с тях. Вярвам, че темата вълнува не толкова като бягство, колкото като опит за възраждане на нещо, което е било. Понеже аз съм бил на едни от първите Джулаи през 1986 и 1987 г. Нещата доста се промениха – тогава бяха 20-30 души на вълнолома във Варна. Сега е станало някаква институция. Не е това, което беше. Моите три героини се опитват да открият нещо, което е по-екзотично, искат да са сами и не на този Джулай, който в момента се случва навсякъде и за който се продават билети. Аз не мисля обаче, че това е основната тема на филма. Това е историята на три жени, всяка по различен начин смачкана от живота по време на т. нар. преход.

По някакъв начин тема е и съдбата на Черноморието

С това започва филмът. Героинята, която дълго не е била в България, не може да приеме какво се е случило на Черноморието. Ние го приемаме вече за нормално. Но за последните десет години то се промени напълно и се превърна в един огромен курортен комплекс. Природата беше унищожена. Трите героини на филма са от хората, които не могат да се впишат в това ново Черноморие. Това, което то предлага в момента, е абсолютно различно от спомените на моето поколение, то е комерсиално и пошло. За героините ми морето е символ на свобода, на безвремие, на нещо духовно.

Защо избрахте женски персонажи?

Една от причините е, че историята е базирана и на някои истински случки . По принцип те би трябвало да са по-слабият пол. Промяната, която те преживяват за тези няколко дни, е по-драстична именно защото са жени. Интересуваше ме как три жени биха се справили в една такава ситуация. Използвам „по-слабия пол” в кавички, когато става дума за героините на филма, разбира се. Мисля, че жената носи повече положителна енергия, повече търпение и повече любов. „По-слабият пол” е просто едно клише. А има и мъжки персонажи във филма.
Мисля, че Ованес направи страшна роля. Но да, като цяло филмът е женски.

В „Джулай” се прокарва ясна музикална опозиция между Васко Кръпката, от една страна, и
чалгата. В същото време чалгата, която чуваме, е сглобена от познати цитати, но е специално написана за филма. Разкажете ни за музикалния подбор в „Джулай”.

Песните на Васко Кръпката символизират последните 23 години. Той определено е един от
музикантите на това поколение. В началото искахме да ползваме доста песни. Главно английски. Но ни хрумна, че би било добре, ако музиката е концептуална и написана специално за филма, а не просто саундтрак от събрани парчета. Някои неща в саундтрака са писани специално за филма, има и две-три по-стари парчета. Що се отнася до чалгата, за мен тя е едно-единствено парче. Еднообразна музика, пошли текстове. Чалгата, написана специално за филма, е подигравка с този така наречен стил. Може да вземеш изречения от различни песни, да ги налепиш и се получава пак същият боклук.

А какви трудности имахте по време на снимките?

Първо времето ни притискаше. Имахме един месец за снимките, а този терен е много труден - Крапец, Тюленово, Камен бряг. Имахме ужасно много нощни снимки. Имахме счупени пръсти, натъртени крака. Нашият фотограф, Симон Версано, по време на една обедна почивка се отдалечи малко от лагера, протегнал се да си откъсне една смокиня и в този момент го ухапала една змия от дървото. За щастие, имаше серум в Каварна и вечерта той беше пак същият усмихнат и прекрасен човек. Финалът на филма имаше четири-пет работни варианта. От един, който беше доста тежък, не щастлив и затворен, до този, който избрахме накрая. Отворен е, защото както в него има една надежда, има обаче и едно отчаяние. И според мен в последните месеци тук можем да видим и двете неща – надеждата за промяна и отчаянието.

Вие сте живял дълго извън страната. Мислите ли, че това ви дава различен режисьорски поглед?

Идеята за „Джулай” ми дойде по времето, когато бях решил да се върна в България. Решението ми не се оказа окончателно – после заминах за Канада. Но след 14 години в Израел, като реших
да се върна тук, видях неща, които в предните си кратки идвания не бях забелязал. Това, което ми се наби в очи, не беше конкретната ситуация в България, а как хората след всичките тези години изведнъж я бяха приели като нещо, което не може да се промени. Нагодили са се към тази ситуация, приели са и пошлостта, и грозотията и всеки си е намерил свой много малък свят, в който оцелява по някакъв начин.

Само ако дълго време си далеч от България, можеш да видиш тези неща, идвайки тук. Както когато дълго си бил разделен с някого, виждаш ясно как се е променил.Тогава как ще коментирате събитията от последните два месеца?

Въпреки някои съмнения, че нещата не са толкова чисти, от това, което видяхме във Варна и на други места, струва ми се, че има някаква надежда, има едно ново поколение, което може би вече не е съгласно да живее в това статукво, в тази институционализирана помия. Има емпатия и вече мисъл за другия – това са неща, които определено липсват на поколението, израснало в този преход. Тези процеси вдъхват надежда.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase