Срещата с него бе в зала Мати’Д.Там журналисти, киноведи и зрители разпитаха Дени Коте за времето, когато е бил филмов критик и за киното, което снима като режисьор.

Започнали сте кариерата си като кинокритик и се определяте като „филмотечен плъх“. Бихте ли казали кой е любимият Ви филмов жанр като критик и като зрител?

Периодът, в който работех като кинокритик, приключи преди 10 години, но и до ден-днешен, където и да отида, чувам все това: „О, Вие сте били филмов критик!“. Би ми се искало хората най-накрая да започнат да гледат на мен като на кинорежисьор. Съзнавам обаче, че е трудно този факт да бъде заобиколен, защото той до голяма степен определи типа кинорежисьор, в който се превърнах.

„Филмотечен плъх“ е френски израз, който означава, че практически нямате социален живот, а прекарвате деня си във филмотеката и всеки ден гледате по 3–4 филма.

Някои режисьори получават образованието си в специализирани филмови училища, където изучават всички тънкости на техниката, но самият аз напуснах училище рано и не съм учил в университет. Всичко, което знам за киното, научих от дългите часове, прекарани във филмотеката. После просто получих предложение за работа като критик, макар че нямах никакво намерение да ставам журналист или критик. През онези първи години изразявах само личната си гледна точка, пишех само за филмите, които харесвам. Бях повлиян от руското, източноевропейското и азиатското кино и макар че сега осъзнавам, че да отричам напълно американското кино и Холивуд, е било проява на детинщина, тогава често имах конфликти с работодателите си. Ако чувствах, че искам да напиша една страница за Абас Киаростами, а на „Спайдърмен“ да посветя няколко реда, това и правех и затова непрекъснато бях в конфликт с шефовете.

През 2005 г. спрях да пиша, защото някои от дистрибуторите вече бяха забранили достъпа ми до прожекциите си. Бях станал известен, но позицията ми относно комерсиалното кино беше неприемлива. Но не станах режисьор едва тогава, защото през целия период, в който работех като критик, аз снимах късометражни филми.Считам себе си за късметлия, защото за 7 години успях да заснема 7 филма, като една част от тях са без сценарий, плод на чиста импровизация, а останалите си имат както сценарий, така и значителен бюджет. Така че, да се върна към Вашия въпрос – когато си бил кинокритик, а впоследствие започнеш да снимаш собствени филми, съзнанието ти е пълно с всякакви препратки и връзки и в първите си филми искаш да изкопираш любимия си режисьор. Сега обаче, когато съм почти на 40 години, искам хората да могат да си кажат: „А, това е филм на Дени Коте.“

Определят филмите Ви като гранични между експерименталното и конвенционалното кино. Наричат ги случващи се „на ръба“. Съгласен ли сте с подобни определения?

Ако исках да направя филм за маргинали, щях да направя филм за хора, живеещи на напълно безлюден остров, напълно различни от всички останали. Когато нещо бъде определено като „периферно“, това означава, че то е считано за екстремно. Аз се интересувам не от маргинализирани хора, а от такива, които живеят леко встрани от мейнстрийм обществото, не изцяло извън него. А що се отнася до определението „експериментално“, всеки има своя дефиниция за него. Мисля, че повечето хора използват този термин, когато не могат да намерят по-добър, за да охарактеризират филма. На мен ми харесва да сблъсквам документално и игрално кино, да сменям посоката в ход, да си играя с възприятията на зрителя, да го изваждам извън зоната му на комфорт. Опитвам се да бъда оригинален, като в същото време не излизам от рамките на конвенционалното.

На едно място казвате, че благодарение на предишната си професия знете как ще реагира критиката на филмите Ви и дори какви въпроси ще Ви зададе, а дори и как ще реагира публиката. Това предварително знание не е ли разочароващо?

Благодарение на предишните ми занимания с критика знам кой как ще реагира, защото познавам хората от професията и знам кои ме харесват и кои – не. В този смисъл не съм режисьор, който си стои вкъщи и неспокойно чака отзиви за филма си от напълно непознати хора. Говоря за критиците в Монреал, разбира се. Дразни ме обаче фактът, че много режисьори хранят искрена неприязън към критиците, без да има причина за това. Мисля, че това се случва, защото хората не разбират работата им. Критиците често приписват намерения, каквито първоначално не са съществували. Аз никога не се обиждам на критично мнение, на приписани ми намерения / идеи, защото познавам професията. Затова винаги защитавам критиците, дори пред приятелите си режисьори, защото това са две напълно различни професии. Тяхната работа е да поставят работата ми в по-широк контекст – на световното или на канадското кино, а моята работа е да бъда себе си. Единственото, което ме притеснява, е, че филмите ми често са определяни като „странни“. Отдавам го на факта, че не могат да намерят по-добра дума, с която да ги определят.

Казват, че при подхода си към реалността не изхождате от нея, а тя сякаш Ви се подчинява. Така ли е?

Когато бях по-млад, исках да бъда напълно верен на реалността, в традициите на синема верите, което е много популярно във френска Канада. Сега вече съм почти на 40, действителността е тук и сега, тя е ежедневието ми и не се интересувам от нея като материал за правене на филми. С това не искам да кажа, че съм се насочил към научната фантастика. Имам предвид филми, които изглеждат така, сякаш представят реалността, но всъщност това, което се случва в тях, никога не би могло да се случи в реалния живот. Във филма ми „Кърлинг“ например едно единайсетгодишно момиче открива осем трупа в снега и не казва за това на никого. Момиче да открие осем трупа в снега, е възможно. Да не каже за това на никого – не е. Така че във филмите ми реалност има, но за зрителя няма вход към нея. Би могло да се каже, че се интересувам от един вид „деформирана реалност“, каквато съществува и във „Вик и Фло видяха мечка“. В него две жени току-що са излезли от затвора и искат да заживеят извън обществото, в колиба в гората. Това е възможно, но всъщност не е. За някои зрители тази игра с действителността е източник на фрустрация, за други – на удоволствие. Следващият ми филм ще е за мъж, който се опитва да изживее действителността, но не успява. Всичко е все още само в главата ми, сценарий няма.

Казвате, че държите на езика на Квебек, на езика на територията. И все пак направихте филм с български актьори (става дума за филма „Нашите лични животи“ с участието на Пенко Господинов и Анастасия Лютова от 2007 г.). Как се вписа това в езика и територията?

Това беше едно безумно предизвикателство – нискобюджетен филм с двама български актьори. Бях посетил България като турист и се запитах защо да не направя филм на непознат за мен език. Да снимаш такъв филм, е невероятно преживяване, защото спираш да се вслушваш в диалозите и се концентрираш върху езика на тялото, очите, начина, по който актьорите си взаимодействат, без да знаеш какво точно си казват. Това все пак обаче си беше квебекски филм – заснет в горите на Квебек – и по това си прилича с „Вик и Фло“. Това е и доказателство за твърдението, че ние винаги правим един и същи филм. Киното може да бъде много по-универсално, отколкото си мислим, и да не е обвързано с националност или език. Всички ние сме просто човешки същества. Този филм беше направен преди 7 години, заснет в продължение на 11 дни с бюджет от 10 000 долара. Актьорите дойдоха в Канада, без да имат никаква представа кой съм – снощи се видяхме пак и тази история все още ни кара да се смеем.

Гората ли е главен герой във Вашите филми?

Да, така е. Аз съм съвременен човек, живея в центъра на града, нямам кола и шофьорска книжка и за мен гората е територия на фантазията, място, може би населено от чудовища. Иначе съм отчаяно градски човек.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase