Балет „Арабеск” закрива сезона си с ново начало – премиерата „Паралелна реалност”, която очакваме на 23 юни. Това е втората хореографска постановка, експресионистичен изказ, на солиста на трупата Асен Наков.

В балетната вечер ще видим и друга провокация – „Тъй рече Заратустра”, по философската поема на Фридрих Ницше, едноименната симфонична творба на Рихард Щраус, в пластичния съвременен прочит на признатата майсторка Мила Искренова.

За вдъхновението от танцовото изкуство разказа Асен Наков.

Как се роди идеята за спектакъла?

Има закон във физиката – нищо не съществува до момента, в който не бъде видяно. За спектакъла използвах по-скоро идеята на това правило, затова го кръстих „Паралелна реалност”. Намерих връзката между физичния закон и неговата съотнесеност към живота ни – не забелязваме нещата и хората около нас. Не оценяваме какво притежаваме, в каква среда живеем.

И коя е паралелната реалност?

Паралелната реалност е нещо въображаемо. Неща, които си представяме и не сме оценили. Те все още не съществуват, защото не са видяни.

Как си избирате теми за спектаклите?

Аз съм все още начинаещ в тази професия. Сега правя този спектакъл, имам и една малка миниатюра „Необходима поносимост”. Беше балет с двама човека, експеримент, колкото само да се пробвам. Боряна Сечанова го хареса и отиде пред публика (откриват сезона 2010-2011). Участваха двама от най-новите ни танцьори Таня Кацарова и Васил Дипчиков. Не бяха се сблъсквали с такъв вид танц.

Така стана първият спектакъл. За втория идеята дойде от книги, информация по медиите, свързана с доста интересни открития във физиката. Оттам ми хрумна идеята – физиката има общо с живота. Не само с вселената или със заобикалящата ни компонентна среда, а като жива материя, като жив организъм около нас.

Как става обличането на една вербална идея в нещо динамично като танца? Как правите така, че всеки да разбере какво искате да му кажете?

Разбирам всеки от танцьорите каква емоционалност носи, оттам се тръгва. После какъв тип характер носят и ги свързвам по двойки и тройки в унисон, и в тотална дисхармония – които се съпротивляват. Получават се интересни моменти на привличане или раздалечаване като енергия.

Нататък се опитваме да го облечем в някакви движения, в синхрон с това, което носят като емоции, пространство, а в случая и светлина. Сега ползвам трима от по-опитните: Кристине Енков, Марина Попова, Леандър Янес, момчето и момичето от предишния ми спектакъл и новодошлия в трупата – Стефан Вучов (учи в НАТФИЗ)

Всичко виждате предварително или в ход го доработвате?

Идеята се променя непрекъснато. Танцьорите започват нейното разработване още от началото. Всички които гледат – другите танцьори, аз, репетиторът виждат в каква насока може да се развие спектакълът, така че детайлите се градят, процесът е постепенен. Не идваме с ясната нагласа „точно така трябва да бъде днес” и „точно това ще свършим”.

Дори вече на финал се вижда как някои неща е можело да станат по-добре. Няма време да се променят, но си запазваш идея за по-късно, за развитие във времето. А и самите актьори, по начина по който играят, всеки път е различно. Движението е еднакво, но носи различни представи и емоции. Много рядко може да бъде изиграно по един и същ начин, строго фиксирано. Стига да не се разминава с цялостната концепция, има импровизация в характера, в движението, не е грешно. Аз даже искам това от тях, да вложат и нещо от себе си.

В „Паралелна реалност” натежава историята, характерът или движението?

Не, няма някаква определена история, по-скоро емоция и енергия. Модерният танц отдавна няма за цел сюжета, тоталната разказвателност, въпреки че моите неща напротив, са много разказни. Но нямам чак строга рамка какво трябва да чувства човек като ги гледа. Опитал съм се да покажа с танца хора, които могат един без друг, други които могат да са само с определен човек, трети не могат да продължат.

Харесват една среда, а в друга не могат да живеят, средата променя характера на индивида. Дали ще е светло, тъмно, усещането за цвят. Даже обикновената светлина може да ни носи различни настроения. За едни е благодат, за други да е нещо интересно – буквално и преносно.

А музиката, как избрахте, за костюмите кой се погрижи?

Музиката е на различни автори, избрана в синхрон с това, което носят танцьорите като характер, излъчване и енергия. Костюмите са на нашата сценографка Цветанка Петкова-Стойнова. Изглеждат фантастично – подобно на космически са, с футуристични елементи в тях, особено при жените.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase