Пусни, гадино!

Красимир Георгиев, автор в Blog.bg

Снощи, значи, след полунощ, звънливо тийнейджърско гласче прекъсва трескавия ми сън, изпълнен със запотени халби, блондинки и кой знае защо - папагали, и ме призовавава обратно в реалността.

В горещата, потна и задушна реалност.

Надигам измъчено глава, отскубвам се от полепналите по мен чаршафи и впервам мътен и нефокусиран поглед в това произведение на младежкия ми темперамент.

Цялата ми поза излъчва заплаха: "А си ме събудила за простотия, а съм ти резнал джобните!"
   
- Тате, извинявай, ама само виж това тука на крака ми какво е..., а в гласчето й се прокрадва паника. Спомням си нервно времето, когато почти всеки ден ни тормозеше с майка й да я проверяваме бенка по бенка дали някоя от тях случайно не се е превърнала в кърлеж. Това беше отдавна и бях останал с убеждението, че тези времена са безвъзвратно отминали.

Стягам се, фокусирам се максимално и след дълго и упорито издирване най-сетне откривам крака й. Детето досетливо светва лампата и ми подава лупа. Мдам. Не е бенка. Има крачета. Брех, да му се не види.
  
- Мхм...кърлеж е - произнасям на глас.
   
Детенцето се пули нещастно, но аз вече смело съм прекрачил прага, от който няма връщане назад към страната на халбите и блондинките и стоя здраво стъпил с двата крака в настоящия момент. Буден съм напълно, с две думи. Готов за действие.
   
- Какво ще правим сега?! - треперливо се информира горкото.
    
- Споко - викам й - страшно няма! Знам ги аз как стават тия работи!
   
Детенцето въздъхва нещастно, а аз в ситен тръс се понасям към кухнята, откъдето се връщам с бурканче сол и бутилка олио. Понеже с хлапето се познаваме отдавна, тя прекрасно знае, че татко й често е не особено адекватен, ако го събудиш рязко, та паникьосано пита:
       
- Какво правиш? Ще ме готвиш ли?!
   
- Не – отвръщам, твърде е горещо. Само малко подправки ще ти сложа за вкус.
   
Обяснявам й търпеливо каква е системата за вадене на кърлежи, разработена от поколения баби по метода на пробите и грешките. Детето се поуспокоява. С докторски тон (ясна дикция, топли обертонове и плавна реч) казвам:
   
- Няма страшно моето момиче, няма да боли. Сега седнете на кушетката, ако обичате, и заемете удобна поза, защото ще отнеме малко време.
   
Посолявам, намаслявам, изчаквам. Докато чакаме, като всеки съвременен човек сверявам познанията си за кръвопийците с информацията, посветена на тях из световната мрежа. Не трябваше да го правя! Оказа се, че моята методика се споделя от един немалък, но ограничен кръг хора, докато други яростно я отричат.

Съветите варират от "Изгори го с цигара!", минават през "Не го гори вникакъв случай!!! Не го мажи с нищо!!! Вади се на сухо, с пинсети докато е жив!" и стигат до култовото: "Остави го да се насмуче, той като се наяде, сам ще падне!".

Също разнобой имаше и по въпроса да се върти ли кърлежът и ако да, то накъде: да се върти, да не се върти, по часовника, обратно на часовника - общо взето това са основните варианти. Фуй.

Попадам и на статия за кърлежите, публикувана в сайта на някой от РИОКОЗ-овете (май великотърновския).

Още в началото обаче в смут ме хвърля изречението, започващо с думите: "Леко заПилият се кърлеж може лесно да се изтегли и с ръка, но задължително с ръкавица..."

Хм. Абе май вместо да го мацам с олио, трябваше да почерпя звяра една-две малки мастики (та белким се "запие леко").

Решавам да не вярвам повече на писаното слово. Връщам се при разположилото се удобно на моето легло хлапе и финтово измъквам гадината с плавно въртене, обратно на часовниковата стрелка. Туй то.

След което я помолих да ми освободи постелята и до четири сутринта броих овце. Някои овце имаха кърлежи.
    
Тази сутрин занесох животното в ХЕИ за изследване.
   
А сега малко усмивки от старите ленти: мой приятел работеше в завод, където повечето персонал беше... ами... хм... колоритен, да го наречем деликатно. Цветнокож, така да се каже.

Та едното персонал хванало кърлеж и другото персонал иска да му го вади (кърлежо, де). И кандидат-фелдшера пита моя приятел:
    
- Абе шефе, ай кажи ко съ прай сега тука, бе, кът съ стиска туй хайванче и не ще да съ пуска?
    
- Ами намазваш го с мас и после го въртиш обратно на часовника - подмята през рамо нашият и отива да си наглежда машините.
   
Няколко минути по-късно с половин ухо дочува как из цеха броди някаква мургава сянка и търси часовник. Като добра душа, винаги готова да откликне на човешките проблеми, викнал мургавелкото и му връчил собствения си часовник, предполагайки, че горкият просто не се сеща накъде се въртят стрелките.

След половин час отива да нагледа подопечните си и заварва сценка, напомняща вуду ритуал, в която основна роля има именно неговият така щедро предоставен часовник.

С мърморене и припяване, човекът допира часовника с циферблата нагоре до впилият се добитък, казва заклинание, вдига часовника , поглежда го отдолу и недоволно мърмори. След което всичко се повтаря.
    
- Кво прайте бе?! - ошеметено пита нашият приятел.
    
- Ми шефе, ма ти нали каза с обратното на часовника, ама не става, бе! Не хваща!

Красимир Георгиев, автор в Blog.bg