Поредният Мариус

В пресконференцията за новия си режисьорски опит Мариус Куркински, с нещо между твърда и умолителна интонация каза, че му се иска „Великолепният рогоносец“ да е поредната му постановка.

Явно уморен от бясната критика и пресиления интерес, неизменно съпътстващи неговите спектакли, той напомни, че никой творец не може с всеки опит да влиза в учебниците.

Разбира се, Мариус има право на пореден проект, още повече че и без това рядко режисьорските му опити се посрещат с фанфари.

Фанфари няма да съпровождат и новата му постановка, която откри сезона в театър „Зад канала“.

„Великолепният рогоносец“ на Фернан Кромелинк привидно е класическа лирична драма, която обаче се счита и за един от предвестниците на модерния абсурдизъм.

Типичното за автора превръщане на човешки слабости в ужасяващи обсесии тук се случва с ревността. Тя тормози Бруно – влюбен до лудост (буквално) в младата си жена, който решава, че единственият начин да не я ревнува е да я накара да му изневери пред очите му.

В спектакъла играят младите актьори от театъра, от които в главни роли – прекрасната Христина Караиванова и току-що завършилият НАТФИЗ Александър Кадиев.

В най-ярки пък са Антоний Аргиров, Евгени Будинов, Стоян Младенов, Александър Димов.

И за да не изпадам в излишни подробности – всички играят прекрасно, дават всичко от себе си, а това изобщо не е малко.

Защото „Великолепният рогоносец“ е изключително тежък актьорски спектакъл. Първата му част се случва на напрегнат пресилено театрален забавен каданс - като в сън, който изобщо не се преструва на реалистичен.

Всяка дума се казва с необходимото внимание и застинала физиономия на последната сричка.

След това бавно (за над 2 часа) динамиката се увеличава.

Монолог след монолог Александър Кадиев (който почти постоянно е на сцената) минава светкавично с голям разход на енергия от едно крайно състояние в друго, карайки ме да се чудя как изобщо издържа на цялото крещене, потене и пълна физическа и психологическа мобилизация.

Най-вероятно достигането на това състояние е подтикнало него и режисьора да минат по лесния път, по който играта да напомни изпитаните от Мариус жестове и интонация, които лесно могат да бъдат прочетени като имитация.

Самата естетика на постановката е типична за Куркински – особено с уговорената от пресилената театралност условност на случващото се и с комичното едновременно показване и казване на репликите.

Жената като собственост на мъжа, кръвта, която съпътства любовта и колебанието между ирония, скеч и сериозност пък хвърлят прекия мост към "Укротяване на опърничавата".

Онова, което този път ме изненада, е, че голяма част от режисьорските решения, поне за мен, бяха абсолютно нечетивни и неразбираеми. И имайки предвид, че Мариус анализира и мисли всичко до секунда и милиметър, може би щеше да е справедливо да поискам разговор с него след постановката.

Съзнателният ми отказ от тотално разнищване на идеята дойде от правото на поредност, с което започнах.

Затова, последно, макар новата постановка на Мариус Куркински „Великолепният рогоносец“ да е прекалено дълга, неясна и на места – повтаряща предъвкани решения, тя има място както в софийския афиш, така и в биографията на режисьора и актьорите.

Можеш да я гледаш на 27 октомври (понеделник), 19,00 в Малък градски театър „Зад канала“.