Национална идентичност

Понеделник е.

По традиция, а и за да се запази националната идентичност в процеса на евроинтеграция и глобализация, от работата ми не са ми превели аванса в банката, тоест в дебитната ми карта няма пари, тоест, банкоматът учтиво ме осведомява, че няма съответната наличност.

Парите не са преведени, защото трябва да минат през няколко чиновника, да се положат множество подписа, чиновниците имат обаче национално самосъзнание и не се поддават на евро и глобо уловки, те спазват традициите и по такъв начин ни опазват от изчезване като нация. Защото, ако те си вършат работата като европейците и глобовците, много скоро ще се превърнем в скучно и безинтересно евроглобално общество, целият български колорит ще бъде унищожен и леле-мале.

Вторник е.

Банкоматът ме уведомява, че пак съжалява, но няма наличност. Утешавам се, че във фризера има малко кайма и половин хляб. Утре със сигурност банкоматът ще пусне. Няма начин, от счетоводството ме увериха, че всичко е подписано, подпечатано и занесено в банката.

Сряда е.

Времето е хубаво, мога да отида и пеша на работа, да се раздвижа, още повече, че преди 2 часа следобяд надали ще има въпросната наличност. Имам три цигари, малко стотинки за кафе, а довечера ще имам и за печено пиле, хахаха. Наличност обаче няма и след 5 следобяд, значи, оставаме в очакване за утре. Имам малко спагети, така ще минем и без хляб.

Четвъртък е.

Е, днес просто няма начин да няма наличност. Картата потъва в съмнителния отвор на банкомата, Боже, колко мошеници има, сега ще ми я откраднат, ще ми изтеглят аванса, с него ще прекосят границата и ще си живеят живота някъде на Бахамите с тия 100 лева...слава Богу това не се случва, но наличност все така няма.

Кво става, бе, обаждам се гневно на счетоводството, аз утре и на работа не мога да дойда, за билети нямам пари, а те – ама как, отдавна са преведени парите, три работни дни трябват, за какво са тия нерви????

За какво, наистина, за някакви сто лева, всъщност за какво са ми пари?

Има сирене и едно яйце, мога да взема цигари на вересия и ще изкараме до утре.

Петък е.

Цял ден няма наличност. Тя вече дори и не ми трябва, за какво ми е наличност?

Ама, както се казва в оная реклама – защо ще ме прави той на идиот, бе, Велко??? Наистина ми иде да трешна някоя бира в главата на някой чиновник, главен секретар, директор, член на борд, на комисия и на комитет, на шефа, който заминава в командировка в Банкок, на счетоводителката, която си скубе мустаците, на колегите, които си мълчат и си разделят един геврек за обяд, а най-вероятно да я трешна в главата на мъжа ми, на децата ми или на съседите, щото са ми под ръка, но нямам бира.

Събота е.

Изваждам военновременните запаси от фризера под формата на половин хляб. Слагам хляба във фурната, да се размрази по-бързо и той много още по-бързо се превръща в сухар. Сега вече няма и хляб, няма и пасти.

Тежко е на душата. Студ, мизерия, враждебна околна среда. Няма даже ракия.

В този момент оглеждам запасите и установявам, че имам 2 бутилки шампанско, отлежало, защото е подарено отдавна, а никой в къщата не пие шампанско, дъщеря ми донесе от Италия сирене Грана Падана, което се реже с индустриален банциг, има още малка консерва риба тон и кафе Лаваца.

Започва невиждан пир. Сирене, риба тон със сухар, лаваца. Лаваца, риба тон, шампанско. Шампанско, сирене, лаваца. Лаваца, риба тон, сирене. И, поради липса на цигари – Беломорканал, подарък от приятел отпреди 16 години. Малко смърди, но става артистично.

Неделя е.

Сирене, риба тон, вече без сухар, лаваца. Лаваца, риба тон, шампанско. Шампанско, сирене, лаваца. Лаваца, риба тон, сирене. Беломорканал. Беломорканал. Беломорканал. Шампанско. И пак шампанско.

Оттогава шампанското има за мен отвратителния смесен привкус на крайна мизерия, отвращение и национална идентичност, като символ на единствена наличност.

Д-р Ивон Кожухарова