Европейска учтивост

Иска ли ни Европейският съюз или просто се подчинява на неизбежните политическите процеси в блока? Въпреки еуфорията, очакванията, милионите изприказвани думи, милионите изхарчени евра – за програми, фондове, семинари, обучения и тренинги, истината май е, че евроблокът много не ни щé.

Преди два дни открих, че Европейският център по журналистика в Маастрихт организира, по инициативата и с финансовата подкрепа на Европейската комисия, поредица от семинари, а общото наименование на курса е: Разширена Европа: Семинари за журналисти по въпросите на разширяването, 2005 г.

В строен табличен формат са изложени различните видове семинари, по които журналистите да се ориентират. По презумпция всички са отворени за журналисти от Европейския съюз и няколко са открити И за журналисти от България, Румъния и Турция.

Подразбира се, че темите, на които се допускат журналисти от последните три държави, са насочени към присъединяването на техните страни към евроблока и е повече от нормално да се очаква тези семинари да бъдат посетени от журналисти, практикуващи и живеещи в тези три конкретни страни.

Плюх на ръце и акъл и започнах да пиша мотивационни писма, а шефовете подготвят препоръки. Първоначалната ми цел бе да присъствам на семинара за Турция, на който се предвижда да се обсъждат ключовите въпроси преди да стартират преговорите с Анкара.

В мотивационното обяснявам защо искам да присъствам – защото съм наистина заинтересована от изискванията, които стоят пред тази страна, защото действително ми е любопитно да знам какви са настроенията в Европа към идеята мюсюлманска държава да стане член на ЕС и т.н.

А не, защото искам да се разхождам или защото нямам друга работа, или пък защото искам да се наплюскам с баклава, кьопоолу и гювеч /тъй като част от семинара ще се състои в Анкара/.

Пращам три вида документи по мейла и чакам. Отговарят ми след три минути и ми казват, че местата свършили и ако съм се интересувала от някой от другите семинари – да казвам. Казах. Темата на втория ми избор бе въпросите, стоящи пред България преди влизането й в ЕС. Пращам и чакам. И тогава дойде моментът на истината:

Здравейте, много съжалявам, но чак сега забелязах, че сте българка. Миналата седмица Еврокомисията ни нареди да не покриваме разходите на кандидатите от България, Румъния и Турция, а само на журналистите от Европейския съюз. Много се извиняваме, дъра-бъра.

Оправдан гняв ме заля като южноазиатско цунами. Ама те мене на идиот ли ще ме правят? Връщам бясна депеша – проявявам професионален интерес и искам да знам причините, поради които еврокомисията забранява финансиране на участие на хора от България, Румъния и Турция?

Особено имайки предвид факта, че темите на тези семинари са свързани с членството на именно тези три страни и в края на краищата не е ли по-логично български, румънски и турски журналисти да чуят какво се иска от страните им? И искрено се надявам в някой хубав ден да бъда допусната да кандидатствам, ако пак има подобни семинари.

Ами и ние съжаляваме, че не можем да приемаме кандидатури на участници от тези държави, бе отговорът. Отново много се извинявали, най-искрено.

И така, либералният, демократичен Европейски съюз, който се стреми към обединение в разнообразието и ала-бала, всъщност се оказва един нелогичен и дискриминационно държащ се чиновник. Един голям чиновник, който те гледа презрително и ти размахва пръст. Защото си: Българин. Румънец. Турчин.

С това показателната случка приключи. Тя няма да ме накара да пиша по-малко за евроблока или да се интересувам по-малко от него. Нито пък ще обърне света или присъединителния процес. Пък и дето се вика, ще ида до комшийска Турция и на място ще се осведомя какви са изискванията и проблемите.

Всичко това просто ще ме накара да пиша и да гледам различно по въпроса, а в някакъв момент сигурно ще дойде и нашето, българско-румънско-турско време и ще кажем: достатъчно-дестул-сиктир. Без извинение.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.